Господарят Джим (Съчинения в пет тома. Том трети)

— И тъй, онзи беден млад човек избягал заедно с другите — рече французинът с невъзмутимо спокойствие.

Не знам какво ме накара да се усмихна: това е единствената ми непринудена усмивка, която си спомням във връзка със случая на Джим. Ала кой знае защо тази проста констатация за случилото се прозвуча странно на френски… „C’est enfi avec les autres“50 — бе казал лейтенантът. И внезапно почнах да се възхищавам от проницателността на този човек. Той изведнъж бе схванал същността на въпроса, бе обърнал внимание на единственото нещо, което ме интересуваше. Сякаш изслушвах мнението на професионалист. С невъзмутимото спокойствие на специалист той овладя фактите и всички дилеми за него бяха детска игра.

— Ах, младост, младост — снизходително рече французинът. — В края на краищата от това никой не е умрял.

— От какво не е умрял? — попитах бързо аз.

— От това, че е изпитал страх — поясни французинът и отпи от питието си.

Забелязах, че средният, безименният и малкият пръст на ранената му ръка не можеха да се свиват и да се движат отделно един от друг, затова той вдиша чашата си съвсем несръчно.

— Човек винаги се страхува. На думи е лесно, но… — Той остави непохватно чашата. — Страхът, страхът — погледнете — винаги се таи ей тука… — И той докосна гърдите си близо до едно от пиринчените копчета, на същото място в гърдите, където Джим се бе ударил, когато изрази протест, че това нямало нищо общо със сърцето му. Предполагам, че с нещо съм проявил несъгласие, защото французинът настоя:

— Да! Да! Хората си говорят, говорят: всичко това е много хубаво; но в края на краищата никой не е по-умен от ближния си — нито пък по-храбър. Храбър! Наблюдаваме го на всяка крачка. Скитал съм (roulé ma bosse) — каза той, употребявайки този разговорен израз с невъзмутима сериозност — къде ли не; познавам много храбреци — и то прочути! Allez!51… — Французинът отпи нехайно от чашата си. — Храбреци — разбирате, нали — в нашата служба трябва да бъдат всички — занаятът го изисква (le métier veux ça). Не е ли тъй? — потърси съгласието ми той. — Eh bien!52 Всеки от тях — казвам всеки от тях, стига да е честен човек — dien enten-dh53 — ще признае, че идва момент — да, момент — и за най-добрите от нас — момент, когато зарязвате всичко (vous lâche tout). И трябва да живеете с тази истина — разбирате ли? При известна комбинация от обстоятелства страхът неизбежно настъпва. Отвратителна уплаха (un trac épouvanta die). И дори за онези, които не вярват в тази истина, също съществува страх — страх от тях самите. Точно така. Вярвайте ми. Да. Да… На моята възраст човек знае за какво говори — que diable54… — Той изричаше всичко така невъзмутимо, сякаш беше жрец на постигната мъдрост, но при последните си думи засили още повече това мое впечатление, като започна да върти бавно палците си.