Господарят Джим (Съчинения в пет тома. Том трети)

— Да, може би, ако се приеме вашето гледище — измънках.

— Бях радостен, разбира се — небрежно подхвърли той, сякаш мислеше за нещо друго. — Мълвата. Знаете ли каква беше първата ми мисъл, когато научих?… Почувствувах облекчение. Облекчение при мисълта, че онези викове… Казах ли ви, че бях чул викове? Не? Чувах ги непрекъснато. Викове за помощ… долитаха с вятъра както ръмящият дъжд. Трябва да беше халюцинация. И все пак едва ли бих могъл… Колко глупаво… Останалите не чуваха. После ги питах. Всички казаха — не. Не? А аз чувах виковете дори тогава! Би трябвало да зная… но не мислех — само слушах. Много слаби викове… ден след ден. После онзи малък мелез дойде при мен и почна да говори: „Патна“… френска канонерка… Успешно ги закарали на буксир в Аден… Следствие… Управлението на пристанището… Домът на моряка… осигурили са ви храна и подслон… Вървях с него и се наслаждавах на тишината. Значи, никакви викове не е имало. Халюцинации. Трябваше да му вярвам. Друго нищо не чувах. Интересно — дълго ли бих издържал това? Нали ставаше все по-лошо… исках да кажа — по-силно.

Той се замисли.

— Значи, нищо не съм чувал! Така да бъде. Но светлините! Светлините изчезнаха! Ние не ги виждахме. Нямаше ги. Ако се виждаха, щях да заплувам назад, да се върна и да почна да викам… Да ги моля да ме вземат на борда… Бих имал шанс… Съмнявате ли се? Откъде знаете какво съм чувствувал… Какво право имате да се съмнявате?… Аз и без светлините едва не го направих… разбирате ли? Гласът му замря.

— Нямаше никакъв проблясък на светлина, никакъв проблясък — почна да ме уверява той мрачно. — Нима не разбирате, че ако е имало огън, сега нямаше да ме виждате тук? А вие ме виждате — и все пак се съмнявате.

Поклатих отрицателно глава. Тези светлини, скрили се от погледа, когато лодката отплавала на не повече от четвърт миля от кораба, предизвикаха немалко спорове. Джим твърдеше, че нищо не се виждало, когато спрял първият дъжд, и останалите казали същото на екипажа на „Ейвъндейл“. Естествено, всички поклащаха глава и се усмихваха. Един възрастен капитан, който седеше до мен в съда, загъделичка ухото ми с бялата си брада и прошепна:

— Те, разбира се, лъжат.

А в действителност никой не лъжеше — дори старшият механик, който твърдеше, че светлината на върха на мачтата се стрелнала надолу като хвърлена пламтяща клечка кибрит. Във всеки случай това беше несъзнателна лъжа. Ако човек, който пие без мярка, погледне крадешком през рамо, може лесно да види с крайчеца на окото си падаща искра. Никаква светлина не виждали, макар да се намирали недалеч от кораба, и можели да си обяснят това явление само с факта, че корабът е потънал. Това било очевидно и действувало успокоително. Предвиденото бедствие с кораба, станало така бърже, оправдавало тяхното бързане. Не е чудно, че не са търсили друго обяснение.

Ала истината беше много проста и веднага щом Брайърли намекна за нея, съдът престана да се занимава с този въпрос. Ако си спомняте, корабът бил спрян и лежал върху водата, обърнат с носа си по курса; кърмата му била високо издигната, а носът наведен ниско надолу, тъй като водата изпълнила предното отделение на трюма. Когато шквалът налетял върху кърмата, корабът поради неправилното си положение върху водата се обърнал с нос към вятъра така рязко, сякаш бил на котва. В резултат на това всичките светлини за миг изчезнали за хората в лодката, която се намирала откъм страната на вятъра. Ако тези светлини не били изчезнали, те сигурно щели да подействуват като ням зов… тяхното мъждукане, изгубено сред тъмнината на надвисналия облак, би притежавало тайнствената сила на човешкия поглед, който може да пробуди чувство за разкаяние и жалост. Светлините биха викали: „Аз съм тук… още тук…“ А има ли по-красноречиво нещо от погледа на изоставено в беда човешко същество! Но корабът се бил отвърнал от тях, сякаш презирал тяхната съдба; той се обърнал срещу вятъра, за да гледа с упорство право в лицето новата опасност — откритото море; тази опасност той издържал необяснимо как, за да завърши дните си в дока, където демонтират излезлите от строя кораби, сякаш му било съдено да умре под ударите на много чукове. Какъв е бил краят, предназначен за поклонниците, не зная, но ми е известно, че най-близкото бъдеще довело при кораба в около девет часа сутринта една френска канонерка, която се връщала в родината си от остров Реюнион. Докладът на нейния командир стана обществено достояние. Канонерката малко се отклонила от пътя си, за да си изясни какво се е случило с парахода, който, потопил нос, стоял неподвижно сред омарата на гладката морска шир. На главния гафел40 се развявал обърнатият флаг — серангът се сетил да даде на разсъмване сигнал за бедствие, — но готвачите, като че нищо не се било случило, приготвяли обеда на носа. Палубите гъмжали от хора, сякаш били някакви кошари за овце, хората стърчали покрай парапетите, стояли в плътна стена на мостика; стотици очи зяпали канонерката и не се чувал никакъв звук, като че на устата на всички тези хора лежал печатът на мълчанието.