Господарят Джим (Съчинения в пет тома. Том трети)
- Автор: Конрад Джозеф
- Серия: Съчинения в пет тома #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Христо Кънев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Господарят Джим (Съчинения в пет тома. Том трети)». Краткое содержание книги:
— За да се спася — добавих.
— Аз също бих искал да се спася! — възкликна той. — А нямах това желание, когато… — Джим потрепери, сякаш се готвеше да глътне някакво лекарство, от което ти става лошо — скочих — произнесе той с конвулсивно усилие, а аз се размърдах на стола, като че неговото напрежение се бе предало и на мен. Той ме изгледа с помрачнели очи.
— Не ми ли вярвате! Кълна се!… Дявол да го вземе! Извикахте ме тук, за да говоря и… Вие сте длъжен!… Казахте, че ще ми повярвате.
— Разбира се, вярвам — възразих аз с делови тон, който веднага го успокои.
— Простете — каза той. — Разбира се, нямаше да говоря за това с вас, ако не бяхте порядъчен човек. Трябваше да зная… Аз… аз… също съм порядъчен човек.
— Да, да — побързах да потвърдя. Той ме гледаше право в лицето, после бавно отвърна очи.
— Сега разбирате защо в края на краищата не… не се самоубих. Нямах намерение да се страхувам от онова, което бях извършил. Та нали ако бях останал на кораба, щях да положа всички усилия, за да се спася? Случвало се е хората да се крепят върху водата цели часове в открито море и са ги прибирали невредими. Можех да се задържа по-дълго от много други. Сърцето ми е здраво.
Той измъкна от джоба си дясната си ръка и се удари с юмрук в гърдите: ударът прозвуча като глуха експлозия в нощта.
— Да — казах. Той се замисли, леко разтворил крака и навел глава.
— Само един косъм — измърмори Джим. — Само един косъм делеше едното от другото. И по онова време…
— В полунощ трудно може да се види един косъм — добавих аз с известно раздразнение. Нима не разбирате какво имам предвид под „солидарност на хората с една и съща професия“? Бях озлобен против него, сякаш той ме бе измамил, мене! — отнел от мен прекрасен случай да запазя илюзията за своята младост, лишил общия наш живот от последната искра на неговия блясък. — И затова напуснахте кораба — незабавно.
— Скочих — рязко ме поправи Джим. — Скочих, забележете! — повтори той, придавайки на думите си някакво непонятно за мен, особено значение. — Да! Може би тогава не виждах. Но в лодката имах премного време и светлина. А можех и да мисля на воля. Никой не би узнал, разбира се, но от тази мисъл не ми ставаше по-леко. Вие и на това трябва да повярвате. Аз не исках този разговор… Не… Впрочем да… Няма да ви лъжа… исках го; единственото, което исках! Да. Мислите ли, че вие или някой друг би могъл да ме принуди да говоря, ако аз… Не се боя от думите. И да мисля не се боях. Гледах истината в очите. Не се готвех да бягам. Отначало… през нощта, ако не бяха тези хора, аз може би… Не, кълна се в бога! Такова удоволствие нямах намерение да им доставя. И без това бяха извършили достатъчно голяма злина. Съчиниха една история и повярваха в нея, доколкото знам. Но аз знаех истината и трябваше да живея с нея… самичък… насаме със самия себе си. Нямах намерение да се примиря с такава проклета несправедливост. В края на краищата какво доказваше това? Бях дяволски разстроен. Животът ми бе омръзнал, казвам ви го откровено; но какъв смисъл имаше да се спасявам… по такъв начин? Това не беше начинът. Вярвам… вярвам, че това не би довело нищо до успешен край.
Джим ходеше назад-напред, но като произнесе последните си думи, се извърна и спря пред мен.
— А как мислите вие? — попита той разпалено. Последва пауза и изведнъж почувствувах такава дълбока и отчаяна умора, сякаш гласът му ме пробуди от сън и ме върна от странствуванията из някаква безкрайна пустиня, необятността на която бе изтерзала душата ми и изнурила тялото ми.
— Не би довело нищо до успешен край — упорито измърмори той след малка пауза. — Не! Трябваше да преживея това… насаме със себе си… да чакам друг случай… да го намеря…
Глава дванадесета
Наоколо беше тихо; ухото не долавяше никакви звуци. Мъглата на чувствата му пълзеше между нас, като че ли разтревожена от неговата борба, и в пролуките на тази безплътна завеса ясно го виждах пред себе си как ме търси — виждах го като символична фигура, изобразена на някаква картина. Хладният нощен въздух притискаше тялото ми, тежък като мраморна плоча.
— Разбирам ви — прошепнах аз, повече за да докажа на себе си, че мога да се отърся от овладялото ме безмълвие.
— „Ейвъндейл“ ни взе малко преди залез-слънце — мрачно забеляза той. — Вървеше право към нас. Трябваше само да седим и да чакаме.