Господарят Джим (Съчинения в пет тома. Том трети)

— Сякаш някакъв разглезен момчурляк се биеше с майка си, сър.

Същият този приятел ми каза следното:

— Накрая видяхме как мистър Стентън остави девойката на мира, застана до нея и я загледа. Както решихме по-късно, той сигурно е мислел, че вълните скоро ще я откъснат малко по малко от парапета и ще му дадат възможност да я спаси. Не смеехме да се приближим до борда и малко след това старият кораб изведнъж почна да потъва: наклони се към десния борд и — цоп! Ужасно бързо го погълна морето. И никой не изплува на повърхността — нито жив, нито мъртъв.

Краткият живот на бедния Боб на брега, изглежда, е бил предизвикан от някакви усложнения от любовен характер. Той се надявал, че завинаги е скъсал с морето, и бил сигурен, че в ръцете му са всички блага на земята, но сетне всичко се свело до застрахователна дейност. Някакъв роднина в Ливърпул го настанил на тази работа.

Той ни разказваше често за своите изпитания. Смеехме се до сълзи, а той, доволен от въздействието, тръгваше на пръсти покрай нас, дребен, с брада до кръста като джудже, и казваше:

— Лесно ви е на вас, нещастници, да се смеете, но само след една седмица такава работа безсмъртната ми душа се спаружи като сухо грахово зърно.

Не зная как се бе приспособила към новия живот душата на Джим — бързах много да му намеря някаква работа, която да му дава препитание, но съм уверен в едно: неговата жажда за приключения не беше удовлетворена и той изпитваше остър глад от тази липса. Новата му работа не даваше на фантазията му никаква храна. Тъжно беше да го гледаш такъв, но трябва да съдим справедливо — той изпълняваше работата си упорито и невъзмутимо. Неговото жалко усърдие ми се струваше наказание за смелата му фантазия — изкупление за стремежа към повече слава, отколкото позволяваха силите му. Той много обичаше да си представя, че е великолепен кон за надбягвания, обречен сега да се труди без слава като магаре на уличен търговец. Справяше се с това чудесно: бе се затворил в себе си, клюмнал глава, нито веднъж не се оплака. И всичко би било в ред, ако не бяха бурните експлозии, които избухваха всеки път, когато изплуваше на повърхността злощастният случай с „Патна“. За съжаление този скандал в източните морета не се забравяше. Ето защо аз през цялото време чувствувах, че още не съм свършил с Джим.

Когато френският лейтенант си отиде, потънах в размисъл за Джим; обаче възпоминанията ми не бяха предизвикани от последната ни среща в хладната и мрачна кантора на Де Йонг, където не много отдавна набързо се бяхме ръкували; не, аз го виждах такъв, какъвто беше няколко години преди това, когато бяхме заедно в дългия коридор на хотел „Малабар“ — мъждукаше догарящата свещ, а зад гърба му беше студената тъмна нощ. Мечът на правосъдието в неговата родина бе надвиснал над главата му. На другия ден или, по-право, същия ден (отдавна бе минало полунощ, преди да се разделим) председателят с каменно лице щеше да приключи делото за нападението и побоя, да определи размера на глобите и срока на затвора, а след това да вдигне страшното оръжие и нанесе удар върху покорно наведения врат на Джим. Нашият разговор през нощта напомняше някакво последно бдение с осъден човек. Той също беше виновен. Аз си повтарях, че е виновен — виновен и обречен човек. И въпреки това ми се искаше да го избавя от тази ненужна подробност — формалното наказание. Няма да обяснявам причините за своето желание: не мисля, че бих могъл да го направя. Но ако до този момент не сте успели да разберете причината, значи, че моят разказ е бил много неясен или пък вие сте твърде сънливи, за да вникнете в смисъла на думите ми. Не защищавам моралните си принципи. Нямаше нищо морално в импулса, който ме подтикна да му разкрия с всичката примитивна простота плана на Брайърли за бягството. И рупиите бяха готови у мен, в джоба ми, и бяха на негово разположение. О, заем, разбира се, заем. И ако потрябва, препоръчително писмо до един човек (в Рангун), който може да му предложи работа по неговата специалност… О, с голямо удоволствие бих го сторил! В моята стая на първия етаж има перо, мастило, хартия. И докато говорех това, просто не ме сдържаше да започна колкото може по-скоро писмото: ден, месец, година, два часа и трийсет минути след полунощ… „Възползувайки се от старата ни дружба, моля ви да намерите някаква работа на мистър Джеймс еди-кой си, в когото аз…“ и тъй нататък. Бях готов дори да пиша за него в такъв тон. Защото макар да не бе спечелил симпатията ми, той бе постигнал нещо повече — бе достигнал до самите извори на това чувство, бе докоснал тайните пружини на моя егоизъм. Нищо не укривам от вас, тъй като, ако намисля да притворствувам, постъпката ми би изглеждала възмутително неприятна. И после, още на другия ден вие ще забравите моята откровеност, също както сте забравили другите уроци на миналото. В хода на тези си мисли, изразявайки се грубо и точно, бях безупречно честен човек; но тайните ми и безнравствени намерения се разбиха в моралното простодушие на престъпника. Безспорно той също беше егоист, но неговият егоизъм бе от по-висша степен и преследваше по-възвишена цел. И аз разбрах: каквото и да съм казал дотук, Джим искаше да изтърпи цялата процедура на възмездието; затова не употребих много думи да го разубеждавам, тъй като почувствувах, че в този спор младостта му страшно ще въстане срещу мен: той вярваше, когато аз престанах дори да се съмнявам. Имаше нещо прекрасно в безумието на неговата смътна, едва мъждукаща надежда.