Господарят Джим (Съчинения в пет тома. Том трети)

— Да избягам? Това е немислимо — рече Джим и поклати глава.

— Правя ви предложение, за което нито моля, нито чакам някаква благодарност от вас — отговорих. — Ще върнете парите, когато ви е удобно и…

— Вие сте страшно добър — измърмори той, без да вдига очи.

Аз внимателно се вглеждах в него: изглежда, бъдещето му се струваше ужасно несигурно, но Джим не се колебаеше, като че ли всъщност със сърцето му всичко беше в ред. Ядосах се — не за първи път през онази нощ.

— Струва ми се — рекох, — че цялата тази злощастна история е достатъчно неприятна за човек като вас…

— Да, да… — прошепна момъкът, забил поглед в пода.

В това имаше нещо сърцераздирателно. Светлината падаше върху него отдолу и аз виждах мъха на бузата му, горещата кръв, която оцветяваше гладката кожа на лицето. Ако искате — вярвайте, но това беше неимоверно сърцераздирателно. Станах груб.

— Да — казах. — И разрешете ми да ви призная, че не съм в състояние да разбера каква изгода очаквате да получите от тези ваши старания да лижете калта.

— Изгода! — прошепна той и наруши мълчанието си.

— Дявол да ме вземе, ако разбирам нещо! — възкликнах ядосан.

— Опитвах се да ви обясня в какво се състои работата — заговори бавно Джим, сякаш размишляваше за нещо, на което нямаше отговор. — Но в края на краищата това е моя грижа.

Отворих уста, за да възразя, и изведнъж установих, че бях изгубил всичката си самоувереност; той също сякаш се бе отказал от мене, защото замърмори като човек, който размишлява полугласно: