Господарят Джим (Съчинения в пет тома. Том трети)

Лейтенантът французин извикал кораба, не получил ясен отговор и като се уверил с помощта на бинокъла си, че хората на палубата нямат вид на болни от чума, решил да прати лодка. Двамата помощници се качили на борда, изслушали серанга, опитали се да разпитат арабина и не могли да разберат нищо; но безспорно характерът на бедствието бил съвсем очевиден. Те били много учудени и когато открили мъртвия бял човек, който лежал сгърчен на мостика.

— Fort intrigués par ce cadavre41 — така се изрази след много години възрастният френски лейтенант; срещнах го съвсем случайно един следобед в Сидни в някакво кафене — той прекрасно помнеше делото „Патна“. Ще отбележа мимоходом, че това дело имаше изключителната способност да се противопоставя на избледняването на спомените и на забравата на времето; то сякаш живееше с някаква необикновена жизненост в съзнанието на хората, на върховете на езиците им. Имах съмнителното удоволствие да се сблъсквам с възпоминанието за това дело често; след години, на хиляди мили от мястото на произшествието, то изплаваше неочаквано в някой разговор, проявяваше се в най-далечните намеци. Ето и тази вечер в нашия разговор стана дума за него. А нали тук аз съм единственият моряк. Само у мене са живи тези спомени. И все пак това дело изплава днес. Ако двама души, непознати един за друг, но знаещи за „Патна“, се срещнат случайно в някое кътче на земното кълбо, преди да се разделят, между тях непременно ще се завърже разговор за катастрофата. Срещах този французин за първи път, а след час щях да се разделя с него завинаги; той не беше особено разговорчив — спокоен, с измачкана куртка, набит човек, който седеше сънено над чашата си, до половина пълна с някаква тъмна течност. Пагоните му бяха леко избелели, гладко избръснатите бузи бяха големи и жълти; той имаше вид на човек, който смърка тютюн. Не зная дали смъркаше, но подобен навик би му подхождал много. Всичко започна с това, че ми подаде през мраморната масичка един брой на „Хоум Нюз“, от който имах нужда. Аз благодарих. Разменихме няколко незначителни забележки, които съвсем неусетно доведоха до разговор, и изведнъж французинът ми съобщи колко те били „заинтригувани от този труп“. Изясни се, че той бил един от офицерите, които се качили на борда. В кафенето, където седяхме, можеше да се поръчат най-различни чуждестранни напитки — тук често се отбиваха морски офицери. Французинът отпи от тъмната течност, която приличаше на лекарство — по всяка вероятност това беше отвратителният cassis à l’eau42 — и като погледна с едно око в чашата си, леко поклати глава.