Владетелят на кулата
- Автор: Райън Антъни
- Серия: Raven's shadow #2
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-655-4
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Владетелят на кулата». Краткое содержание книги:
Вейлин Ал Сорна, воин от Шестия орден, е наричан още Мрачния меч и Убиеца на Надеждата. Той е най-великият воин на своето време и свидетел на най-страшното поражение, понесено от неговия народ. Мечтата на крал Янус за разширяване на Обединеното кралство се е удавила в кръвта на храбри мъже, сражавали се за кауза, родена от една лъжа. Вейлин се прибира у дома с натежало сърце и с твърдото намерение повече да не убива. Благодарният наследник на крал Янус го издига до владетел на кулата на Северните предели — място, където Вейлин да намери мир далеч от интригите на столицата.
Ала онези, които притежават дарбата на кръвната песен, не са обречени на спокоен живот. Мнозина са загинали във войните на крал Янус, ала и мнозина са оцелели, и сега Вейлин е мишена не само за търсещите отмъщение, а и за онези, които знаят на какво е способен.
Прокара ръка през косата си, наситено червеникава преди, а сега оредяла и прошарена. Ръката му трепереше, забеляза Вейлин.
— Така и не ме убиха. Посякох мнозина от тях, ругаех ги, хвърлях се безразсъдно в битката. Когато най-сетне ме повалиха, плъзнаха из града и избиха кралските гвардейци до крак, включително дезертьорите и ранените. Но мен ме оставиха жив. Само мен.
„Беше на кораб…“
— Разбирам, ваше величество, но твърдо вярвам, че брат Френтис е оцелял, и моля за разрешение да го потърся.
Кралят се усмихна тъжно и поклати глава.
— Не, милорд. Съжалявам, но не. Друго искам от теб.
Вейлин изскърца със зъби. „Бих могъл просто да си тръгна — мислеше той. — Да си тръгна и да оставя този тъжен уморен човек на мечтите му и на въображаемите заговори. Клетва, дадена под давление пред шайка разглезени подлизурковци, е просто поредната лъжа, също като Вярата.“
Малциус стана от трона си, отиде при една бродирана карта на Кралството, закачена на стената, и плъзна пръст от Азраел до голямо празно петно над Великите северни гори.
— Ето тук, милорд, се нуждая от твоите услуги.
— В Северните предели?
— Именно. Лордът на кулата Ал Мирна почина миналата зима. Оттогава управлението пое осиновената му дъщеря, но тя е лонакско намерениче, а това я прави крайно неподходяща. — Кралят изправи рамене и продължи с официален тон: — Вейлин Ал Сорна, с настоящото те обявявам за Владетел на кулата и граничен лорд на Северните предели.
Би могъл да откаже и да си тръгне. Малциус не би могъл да му навреди, от страх че Вейлин ще вдигне на бунт половината кралство. Но всяка мисъл в тази посока се изпари, прогонена от кръвната песен, която внезапно и неочаквано набра сила и с мощно кресчендо се издигна до мелодия на съгласие. След миг мелодията затихна, но значението ѝ беше съвсем ясно — пътят към Френтис минава през Северните предели.
Вейлин се поклони дълбоко на краля и отвърна също толкова официално:
— Това е чест, която ще приема с радост, ваше величество.
7.
Лирна
„Защо още не ме е убила?“
Очите на Давока я стрелнаха предупредително, ръката ѝ затискаше устата на Лирна и миришеше на дървесен дим. Лирна преглътна, положи усилие да успокои дишането си и вдигна въпросително вежда. Давока посочи с очи надясно. Лирна се опита да погледне натам, но видя само сивкавата стена на палатката, все така блъскана от планинския вятър. Погледна отново към Давока и вдигна и двете си вежди. Но лонакската жена не гледаше към нея, очите ѝ шареха по стената на палатката, мускулите по голите ѝ ръце бяха напрегнати в готовност.
Звукът беше много тих, едва доловим шепот на срязано платно. Лирна различи блясък на метал в стената на палатката, отначало само точица, която бързо порасна във връх на нож, а после и в острие, дълго четвърт метър, ако не и повече. Шепотът се усили в писък на разпрано платно, когато ножът се спусна надолу, стената на палатката се разтвори по разреза и в пролуката се появи лицето на мъж, лонакски воин, доколкото Лирна можеше да прецени, с обръсната глава и татуировки напряко на челото, зъбите му оголени в гримаса на убийствена ярост.
Давока скочи към него и заби ножа си под брадичката му. Натисна, докато цялото острие не потъна в отметнатата му назад глава, пронизвайки мозъка. Измъкна ножа си, вдигна глава и нададе вик, свиреп и силен. Отвън моментално се вдигна врява, чу се трясък на оръжия, панически заповеди, започна битка.
Давока взе копието си, а окървавения нож тикна в ръката на Лирна.
— Стой тук, кралице.
След това се мушна през разреза в палатката и изчезна в мрака отвън.
Лирна лежеше по гръб, хванала с два пръста окървавения нож, и се чудеше дали сърцето на човек наистина може да се пръсне от претоварване.
— Ваше височество! — долетя уплашен вик отвън. Брат Солис.
— Тук съм — изграчи тя с пресъхнало гърло, изкашля се и опита отново: — Тук съм! Какво става?
— Предадени сме! Стойте въ… — Чу се трясък на сблъскваща се стомана, последван от вик на болка. Имаше и други викове, мъжки гласове, изпълнени с ярост. Истинска врява, в която Лирна различи и немалко лонакски гласове.
Остър звук завъртя погледа ѝ към тавана на палатката — стрела със стоманен връх се полюляваше там, оперението ѝ заседнало в платното.