Лицето на смъртта

— Днес?

— Да, обещавам.

Сара ме дарява с още един продължителен и подозрителен поглед.

Това момиче не се доверява на никого — мисля си. — На абсолютно никого.

Как е стигнала дотук? Искам ли да знам?

— Сара — започвам с равен и нежен глас. — Трябва да ти зададем няколко въпроса. За случилото се в къщата ти вчера. Готова ли си за това?

Погледът, с който ме гледа, е изпълнен с прекалено много опит, с едно празно безразличие, което съм виждала в жертвите. По-лесно е да си безразличен, отколкото да те е грижа.

— Мисля, че да — отвръща равнодушно тя.

— Имаш ли нещо против Бари да остане по време на разговора ни? Аз ще задавам всички въпроси. Той просто ще стои и ще слуша.

Сара маха с ръка.

— Не ми пука.

Придърпвам си стол до леглото й. Бари сяда до вратата. Това е част от нашия танц. Ще може да чува всичко, но няма да се намесва. На Сара няма да й е трудно да забрави, че е в стаята с нас.

Има определена доза интимност в спомените на една жертва. Те са нещо лично. Споделяне на тайните й. Бари е наясно с това и знае, че на Сара ще й е много по-лесно да ги сподели с мен.

Тя е обърнала главата си към прозореца. Извърнала се е от мен и гледа към слънцето. Ръцете й са скръстени. Виждам черен лак на ноктите й.

Време е да се захващам за работа — настоява вътрешното ми аз.

— Сара… знаеш ли кой е той? — Задавам ключовия въпрос. — Знаеш ли кой уби семейство Кингсли?

Тя продължава да се взира през прозореца.

— Не и по този начин. Не знам как се казва или как изглежда. Но е бил част от живота ми и преди.

— Когато е убил родителите ти.

Сара кима.

— Каза, че си била на шест, когато това се е случило.

— На шести юни — отвръща тя. — На рождения ми ден. Честит рожден ден на мен.

Преглъщам. Вътрешно не съм подготвена за подобно откровение.

— Къде се случи това?

— В Малибу.

Поглеждам Бари. Той кима и си записва информацията в бележника си. Ще разберем всичко за това убийство, ако въобще е имало такова.

— Спомняш ли си какво се случи тогава? Когато си била на шест?

— Спомням си абсолютно всичко.

Изчаквам с надеждата, че ще получа някакво обяснение. Такова не следва.

— Откъде знаеш, че човекът, който уби семейство Кингсли вчера, е същият, убил родителите ти преди десет години?

Сара се обръща към мен, на лицето й са изписани раздразнение и недоволство.

— Въпросът е глупав.

За момент не казвам нищо, след което я питам:

— Добре, кой въпрос не е?

— Защо е същият човек?

Премигвам. Права е. Това е най-логичният въпрос.

— Знаеш ли защо?

Сара кима.

— Искаш ли да ми кажеш?

— Ще ти кажа съвсем малко. Останалото трябва да прочетеш сама.

— Добре.

— Той… — има някакви затруднения, може би да намери правилните думи. — Той ми каза следното: „Правя те по мой образ и подобие“. Не ми обясни какво означава това. Но това бяха точните му думи. Каза, че гледа на мен и на живота ми по начин, по който един скулптор гледа на глината. Каза, че съм неговата скулптура. Дори имаше име за нея, заглавие.