Светлината, която не виждаме
- Автор: Доер Антъни
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 9789542816522
- Переводчик: Пламен Кирилов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Светлината, която не виждаме». Краткое содержание книги:
Вернер Пфениг отраства в бедно миньорско градче в Германия със сестра си Юта. Един ден двамата откриват старо радио. Седмица по-късно Вернер вече може да го сглобява и разглобява със затворени очи. За него радиото се превръща в страст, но и в надежда за избавление от предопределената участ да работи в мините. Талантът му осигурява място в академия на Хитлерюгенд, но реалността се оказва брутална – насилието и агресията са част от обучението. Скоро попада и в месомелачката на войната – изпратен е на фронта, където има за задача да засича радиопредаванията на Съпротивата.
Радиовълните свързват животите на Мари-Лор и Вернер дълго преди те да се срещнат. Войната е навсякъде около тях, но още една страшна тайна лежи на пътя им – тайна, заради която някои нацисти са готови да преобърнат Европа.
…„Лумналото море е студен на пипане. Сто тридесет и три карата, почти съвършен. С размера на гълъбово яйце и формата на сълза. Според някои бил вълшебен, според други около него се случвали странни и злокобни събития. Този, у когото е камъкът, щял да живее вечно…
— Но загина.
— А аз — не.
Ето какво — почва да схваща тя — го плаши. Че някаква светлина, която си безсилен да спреш, ще блесне и ще преведе куршума до мишената му.
— Кой е направил всичко това, чичо? Тази машина?
— Аз. След войната. С години работа.
— Какво представлява?
— Радиопредавател. Този ключ тук — той поставя ръката й — захранва микрофона, а този задейства фонографа. Ето ти предусилвателя, ето лампите, а това са бобините. Антената се издига и спуска успоредно на комина. Дванайсет метра. Пипни ръчката. Представи си енергията като вълна и предавателя като нещо, което излъчва поредица от еднакви вълни. Гласът ти нарушава равномерния ход на вълните и…
Тя вече не слуша. Всичко е прашно, объркващо и вълшебно. Колко ли старо трябва да е това съоръжение? Десетгодишно? Двайсет?
— Какво излъчваш?
— Записите на брат ми. Грамофонната фирма в Париж беше загубила интерес, но аз всяка вечер излъчвах десетте записа, които направихме, докато повечето от тях се износиха. Заедно с мелодията.
— Пианото?
— Дебюси. „Clair de Lune“, лунната светлина — той докосва един метален цилиндър с топка върху него. — Слагам микрофона във фунията на грамофона и — готово.
Тя се надвесва над микрофона и казва:
— Привет на всички!
Той се разсмива с копринения си глас.
— Дали някое дете ме е чуло? — пита тя.
— Не зная.
— Колко далеч стига сигналът, чичо?
— Доста.
— До Англия?
— Без проблем.
— До Париж?
— Също. Само че аз не търсех Англия. Нито Париж. Молех се, ако има начин, тези вълни да достигнат брат ми. Знам ли… да го зарадват; и да го пазят, както ме пазеше и самият той.
— Пускал си собствения му глас? Посмъртно?
— И музика.
— Той… отвърна ли?
Чува се пукане. Кой ли подслушва, стаен край тях? Хора? Призраци? Страхът на чичо й почти осезаемо трепти във въздуха.
— Не — казва той. — Никога.
За милата ми сестра Юта
Момчетата тук шушукат, че д-р Хауптман имал страхотни връзки из министерствата. Той не казва дали █████████████████████████. Но сме постоянно заедно! Всяка вечер съм в лабораторията и му помагам; той работи над едно ново радио. И ми преподава тригонометрия. Казва ми да развивам мозъка си, мисленето било най-ценният капитал на нацията. Кара едно момче, Великана, да стои до мен и да ми засича времето. Триъгълници, триъгълници и пак триъгълници. Всяка вечер по петдесет задачи — по хронометър! — а може и повече. Само да знаеш колко неща има тука — жици… █████████████████████.
Великана е велик, никой не смее да се изпречи на пътя му. Д-р Хауптман казва, че не съществува предел на човешките възможности. Казва, че фюрерът е събрал екип, с чиято помощ ще управлява времето. Ще направи ракета, способна да прелети до Япония. Ще създаде колония на Луната.
За милата ми сестра Юта
Днес по време на тренировките комендантът ни разказа за Райнер Шикер. Млад ефрейтор, чийто капитан го изпратил в тила на врага, за да картографира вражеските укрепления. Капитанът попитал за доброволци и Райнер Шикер бил единственият. Но бил пленен веднага; на другия ден, представяш ли си! Поляците го разпитвали и измъчвали с електричество. Толкова силно, че мозъкът му се изпарил, но в последния миг той все пак успял да каже: „Жалко, че имам само един живот, който да принеса в жертва на Отечеството!“
Всички казват, че ни очаква съдбовен изпит. Изпит, по-страшен от всички други.
Фредерик казва, че тази история с Райнер Шикер е ███████████████████████████████████████. Никое от момчетата не смее да ме докосне с пръст, нали съм приятел на Великана; той иначе се казва Франк Фолкхаймер. Аз му стигам едва до кръста. Все едно е възрастен, не момче. Предан е като Райнер Шикер. Същият като него, страшен е. Тук се храня добре, но кажи на фрау Елена, че като нейните курабии други няма, световни са. На малкия Зигфрид — поздрави. Мисля за теб всеки ден. Зиг Хайл!
За милата ми сестра Юта
Вчера беше неделя и ходихме на поход в гората. Повечето ловци са на фронта и горите са пълни с белки и елени. Другите момчета седяха по пусиите и си говореха за велики победи и колко скоро ще прекосим Ламанша и ще унищожим ██████████████████████████, кучетата на д-р Хауптман се върнаха с три заека, всяко по един, а Фредерик домъкна сума ти горски плодове в ризата си, но ръкавите му се съдраха от къпините, а калъфът на бинокъла остана без капак, и аз му казах „Леле, какво те чака!“, а той се погледна, сякаш се вижда за първи път. Фредерик познава птиците по гласа им. Над езерото чухме калугерици, полски чучулиги, дъждосвирци, блатни кокошки и сигурно още десетина вида, чиито имена съм забравил. Мисля, че Фредерик ще ти хареса. Вижда това, което другите не виждат. Дано вече не кашляш толкова и фрау Елена също. Зиг Хайл!