Пазителка на тайните [calibre 1.30.0]

Следващата реплика беше лесна, Лоръл я беше изричала много пъти преди. Сега обаче думите просто не идваха Седеше, зяпнала като риба, а думите бяха като сухи стърготини в устата ѝ. Мислите ѝ кръжаха — къщата в Кампдън Гроув, усмихнатата снимка на Дороти и Вивиан, изморената ѝ възрастна майка в болничното легло, — времето се сгъсти и секундите преминаваха като години. Операторът се изправи, асистентите започнаха да си шушукат, обаче Лоръл седеше в капана на ярките прожектори, неспособна да провиди отвъд ослепителната светлина, и пред очите ѝ се появи майка ѝ, младата жена от снимката, напуснала Лондон през 1941 година, бягаща от нещо, търсеща втори шанс.

Някой я докосна по коляното. Младият мъж, Мич, със загрижено изражение: искала ли да направят почивка, да пийне нещо, глътка чист въздух, можел ли да направи нещо за нея?

Лоръл успя да кимне.

— Вода — каза тя. — Чаша вода, моля.

После Клеър се появи до нея.

— Какво има?

— Нищо. Просто тук е малко топло.

— Лоръл Никълсън, аз съм ти импресарио, всъщност съм една от най-старите ти приятелки. Да опитаме пак, а?

— Майка ми — промълви Лоръл, стиснала устни, които всеки момент щяха да се разтреперят — не е добре.

— О, скъпа! — По-възрастната жена пое ръката на Лоръл.

— Тя умира, Клеър.

— Кажи ми какво ти трябва.

Лоръл затвори очи. Трябваха ѝ отговори, истината, трябваше да разбере със сигурност дали щастливото ѝ семейство от детството е било лъжа.

— Време — отвърна тя накрая. — Трябва ми време. Не ми остава много.

Клеър стисна ръката ѝ.

— Тогава ще ти осигуря време.

— Но филмът…

— Не го мисли, аз ще се погрижа.

Появи се Мич с чаша вода. Суетеше се притеснено, докато Лоръл пиеше.

— Добре ли си? — попита Клеър Лоръл, а след като тя ѝ кимна се извърна към Мич: — Само още един въпрос, но после, за жалост, ще приключим за днес. Госпожа Никълсън има друг ангажимент.

— Разбира се — преглътна измъчено Мич. — Надявам се, че не съм… Изобщо не исках да я оскърбя.

— Не ставайте глупав, няма нищо подобно — усмихна се Клеър с топлотата на арктическа зима. — да продължаваме, ако обичате.

Лоръл остави чашата и се приготви. Огромно бреме падна от плещите ѝ и на негово място се настани яснотата на категоричната решимост: през Втората световна война, докато над Лондон се сипели бомби, а смелите жители ремонтирали, справяли се някак и прекарвали нощите, сгушени един до друг в течащите бомбоубежища; докато копнеели за портокали, проклинали Хитлер и жадували за край на разрухата; докато някои откривали у себе си неподозирана смелост, майката на Лоръл била една от тях. Тя имала съседи и вероятно приятели, разменяла купони срещу яйца и страшно се радвала, ако случайно намери отнякъде чифт дамски чорапи, а насред всичко това пътят ѝ се пресякъл с този на Вивиан и на Хенри Дженкинс. Приятелка, която ще изгуби, и мъж, който един ден ще убие.