Среднощният диамант [bg]

Аделейд просто искаше да си легне и да си „открадне“ един миг покой и аз не оспорих това или молбата й да не се безпокоя за нея. Трябваше да „смели“ случилото се. Никакви мои думи не можеха да променят това, че тя се чувстваше отговорна за Тамзин, и можех само да се надявам, че приятелката ми нямаше да допусне да се обременява с незаслужена вина.

Отчаяно копнееща за нещо, с което да се разсея, овладявах скръбта си, като изследвах къщата. Уистерия Холоу имаше два главни етажа с изба долу и малко таванско помещение отгоре. Макар че къщата бе разположена на обширна площ, суровата околност не беше поддържана или предназначена за отморяващи разходки. Излизането навън се обезсърчаваше и бе позволено само на предната веранда, под бдителните погледи на наетите пазачи.

Освен това Уистерия Холоу не разполагаше с изобилието от стаи на Блу Спринг. Никаква бална зала, никаква стая за музика, никакъв салон. Почти всяко пространство тук имаше практично предназначение: изключението беше една натруфена гостна. Беше ми дадено да разбера, че дори тя щеше да е заета и оживена, щом започнеха да се отбиват кандидатите ни. От една площадка с перила на втория етаж се разкриваше гледка надолу към гостната и на това място човек можеше да намери скъпоценно уединение. След като бях проучила всичко друго, се настаних в това кътче и се свих на кълбо до стената, за да се смаля възможно най-много.

Тамзин е мъртва.

Очаквах да избухна в ридания или да изкрещя гнева си към света. Но пламъкът на емоциите в гърдите ми беше изстинал. Сега се чувствах куха, това пространство бе запълнено само от тъпата болка на загубата. Грант беше казал, че нося призраци, но грешеше. Самата аз се чувствах като призрак. Безплътна. Изгубена.

Подът изскърца и някой седна до мен. Доволна, че не се бях разплакала, вдигнах поглед да видя коя от съквартирантките ми в къщата беше открила това местенце.

Но не беше никой от Бляскавия двор. Жената до мен носеше панталон с широки крачоли и свободна, извадена над панталона й блуза с наситено синя бродерия на яката и на клошираните ръкави. На врата й висеше дълга огърлица от перли и сложно изработени златни листа. Дългата й черна коса почиваше на рамото й, сплетена в хлабава плитка, която ме накара да й завидя за по-спокойните дни. А кожата й… беше със същия цвят като моята. За миг си помислих, че съм открила още една сирминиканка. Но не.

— Вие сте баланкуанка — възкликнах. Развеселено изражение изпълни красивите й черти, които се отличаваха с живи тъмни очи и високи скули, за които половината момичета в къщата биха извършили убийство.