Среднощният диамант [bg]

Завиждах на Аделейд. Когато Джаспър ни беше казал, че въпреки всичко ще продължим с тържественото влизане на Бляскавия двор в Кейп Триумф, тя не беше прикрила емоциите си. Беше му се нахвърлила гневно, а после беше побягнала с леещи се от очите й сълзи. Насмалко щях да тръгна след нея, но Седрик беше по-бърз.

— Аз ще се погрижа за това — беше казал, втурвайки се покрай мен.

Аделейд не се страхуваше да даде израз на скръбта си. Аз — да. Знаех, че ако пусна дори миниатюрна частица от нея да излезе на бял свят, нямаше да мога да спра останалото. Или всичко, или нищо. И не можех да позволя на другите да видят това. Не можех да допусна да видят, че жилавата, уравновесена Мира рухва вътрешно. Че се разпадам.

Мира, никога няма да ме изгубиш. Независимо какво друго ще се случи или къде ще отидем в този свят, винаги ще бъда до теб да те подкрепя.

Така беше казала Тамзин. Но нея вече я нямаше на този свят.

А за кратко се тревожех, че може да изгубя и Аделейд. Когато си бе тръгнала разгневена, тя беше заплашила да се върне в Осфрид и да изпълни условията на договора си в някоя фабрика. Забави се толкова много, докато се върне в каютата ни, та започнах да се чудя дали все пак не е била искрена. Най-сетне тя се промъкна през вратата и аз бързо я притеглих в прегръдка.

— Не искам да се връщам — увери ме тя с пресеклив глас. — Но просто… не знам как се предполага да… не можем да… не знам. Нима нямаш проблем с правенето на това?

Имах купища проблеми с правенето на това. Искаше ми се да се свия на кълбо и да плача, докато остана без сълзи. Не исках да отбелязвам смъртта на Тамзин, като се издокарвам. Не исках да се усмихвам и да пърхам с клепки пред почитателите ни. Но точно това бяхме длъжни да правим и сега трябваше да се погрижа за Аделейд.

— Разбира се, че имам — казах, опитвайки се да звуча оживено и прагматично. — Но няма да постигна нищо, като ме върнат в Осфрид Имам нужда да продължа, да стигна до следващия етап. И ти също.

— Знам. И искам да кажа… наистина разбирам за какво съм се договорила. Искам да го направя. Но Тамзин…

Знаех какво не можеше да каже. Чувстваше се виновна. Мислеше, че носи отговорност за факта, че Тамзин беше на другия кораб. Но аз бях провалила и двете. Трябваше да се нагърбя с ролята на помирител.

— Знам — казах й. — Аз се чувствам по същия начин. Но вината не е твоя.

Госпожица Брадли викаше всички ни да се съберем и аз бързо помогнах на Аделейд да се преоблече в сребристосивата си рокля. Очертах кръвясалите й очи с аркансил и подредих буклите така, че да обрамчват съвършено лицето й. Когато свършихме, тя изглеждаше толкова безупречна, колкото и аз — само дето лицето й беше изпълнено със скръб.

— Можем да се справим с това, Аделейд.

— Толкова си силна — каза тя.

Тогава защо тъкмо аз бях тази, която твърде много се страхуваше да покаже как се чувства?