Мечът на Ликтора [bg]

Не след дълго Каздое, баща й и малкият Севериън излязоха. Жената носеше голяма торба и тоягата на съпруга си, а старецът и момчето — по-малки торби. Кучето, което сигурно беше пропълзяло под пода при появата на алзабото (не мога да кажа, че го виня, но Трискъл не би постъпил така), се мотаеше в краката им. Каздое се огледа, но като не ме видя, остави един вързоп на стъпалото пред прага.

Гледах ги как вървят покрай малката си нива, изорана и засята само преди месец. Сега щяха да я ожънат птиците. Нито Каздое, нито баща й погледнаха назад, но момчето спря преди да превали първото възвишение и хвърли последен поглед на единствения дом, който бе имало. Каменните му стени се изправяха стабилни както винаги, а димът от утринния огън все още се къдреше над комина. После майка му, изглежда, го повика, защото то хукна след нея и се скри от погледа ми.

Излязох от убежището на тръстиките и тръгнах към къщата. Вързопът на стъпалото съдържаше две одеяла от мека вълна и сушено месо, увито в чист месал. Прибрах месото в чантата си, а одеялата сгънах по дължина, така че да ги нося, преметнати на рамо.

След дъжда въздухът беше свеж и чист и ми беше добре от мисълта, че скоро ще се махна от каменната хижа и миризмите й на пушек и храна. Огледах за последно стаята и погледът ми се спря на черното петно от кръвта на алзабото и на строшения стол. Каздое беше преместила масата на старото й място, а Нокътя, който бе светил така немощно отгоре й, не беше оставил следа по плота й. Не беше останало нищо, което да си струва носенето. Излязох и затворих вратата.

После тръгнах след Каздое и групичката й. Не й бях простил за предателството снощи — лесно можеше да ми осигури поисканата светлина, като задържи лампата под отвора за тавана. Но не можех и сериозно да я виня, задето бе застанала на страната на Аджиа — сама жена сред втренчените ликове и ледени корони на планината. А детето и старецът, никой от които не носеше вина за случилото се, бяха по-уязвими и от нея.

Пътеката беше толкова мека, че можех да ги проследя в буквалния смисъл на думата. Виждах малките стъпки на Каздое, още по-малките на момчето, по две на всяка нейна, виждах и тези на стареца, с извити навън пръсти. Вървях бавно, за да не ги настигна, и макар да знаех, че опасността за самия мен нараства с всяка крачка, която правя, смеех да се надявам, че разпитат ли ги, патрулите на архонта без да искат ще предупредят мен. Каздое не би могла да ме предаде, защото каквато и откровена информация да дадеше на димарчиите, тя само би ги отклонила от следите ми. А ако алзабото беше наоколо, надявах се да го чуя или помириша преди да е нападнало — в края на краищата не се бях заклел да оставя плячката му на произвола на съдбата, а само да не тръгвам след него и да не оставам в къщата.