Четвъртият гроб под краката ми [bg]

Куки все още не се бе възстановила напълно. Той наклони главата си в поздрав, сякаш повдигаше невидима шапка.

Усмивката, която се разпростря по лицето й, бе легендарна. Или, добре де, като оризов сладкиш: мека, сладка и на ръба да се разтопи в безформена лепкава каша. Тя едва го поздрави и се наложи да използвам цялата си воля, за да не се засмея. Не че се тревожех да не я засрамя. Засрамването й бе една от главните цели в живота ми. Точно след измислянето на безшевни боксерки.

Не, бях споходена от друго чувство. Колкото и да се притеснявах да оставя чичо Боб и Рейс в такава близост, заобиколих покрай стената от кутии и погледнах зад тях към Амбър.

— Миличка? — казах, чудейки се какво се случваше.

Емоцията, изливаща се от нея бе толкова силна, толкова осезаема, че не можех да се концентрирам върху нищо друго. Рейес също трябва да я бе усетил. Погледнах назад. Гледаше ме загрижено.

— Амбър, добре ли си? — попитах аз.

Тя седеше на бюрото ми с наведена глава, дългата й тъмна коса бе непроницаема завеса от къдрици.

— Добре съм — каза тя, държейки лицето си скрито.

Куки дойде и се опита да надникне над рамото ми.

— Какво става? — попита ме тя.

— Не съм сигурна. — Бяхме ли наранили чувствата на Амбър, когато се бяхме обърнали да я погледнем? Не усещах точно болка, но каквото и да чувстваше, то смазваше всичко друго. Хормоните на дванадесетгодишните бяха сложно нещо. Изглеждаше наред тридесет секунди по-рано. Понеже не знаех какво друго да направя, попитах: — Ще дойдеш ли да се запознаеш с Рейес?

Тогава тя вдигна поглед към мен и можех да видя как сините й очи се пълнят със сълзи. Тя се сви отново, засрамена и ме остави да я поведа.

— Това е онази, която наричат Амбър от рода Ковалски — казах, опитвайки се да развеселя настроението. — Но е сърцеразбивачка, така че се пази. — Намигнах на Рейес.

Тя закрачи напред, погледът й бе прикован в земята, раменете й бяха превити, несигурни.

Той я огледа, накланяйки главата си за по-добра видимост. Тя бе висока за момиче и наистина висока като за дванадесетгодишно момиче, но ръстът й й даваше грация, която липсваше при другите момичета на нейната възраст. Като газела.

— Амбър, можеш ли да кажеш „здрасти“? — попита Куки.

Все още с извърнат поглед, тя поклати глава.

Куки изглеждаше огорчена. Тя отметна дълъг кичур коса зад ухото на Амбър.

— Толкова съжалявам — каза тя на Рейес, клатейки собствената си глава безпомощно. — Обикновено е толкова приказлива.

— Ти ли я спаси? — каза Амбър най-накрая, говорейки на краката си. — Ти ли я пазиш?

Преди някой от нас да успее да й зададе въпрос, Рейес каза:

— Само в наистина специални случаи.

За какво говореха? Амбър не знаеше за Рейес. Откъде знаеше, че бе спасил живота ми? Няколко пъти даже.