Знакът на жрицата [bg]

Ръцете и уменията на ковачите бяха нужни за фината работа, при която мечовете придобиваха завършен вид. Към ковачите се отнасяха с уважение и им плащаха за работата. Всъщност и техните чираци също бяха третирани подобаващо. Но за сираците, за децата като Имрик и Тано, които нямаха нито баща, нито майка, нито майстор ковач, който да се грижи за тях, нещата стояха по съвсем различен начин.

Не се изискваха кой знае какви умения да занесеш желязото от пещта до наковалнята. Човек не трябваше да е особено ловък, за да постави желязото, докато големите чукове удряха ли удряха и изчукваха гладки остриета от късовете метал. Хората трябваше само да са достатъчно силни и да не заемат много място, защото така или иначе бе претъпкано, и ако някой беше прекалено висок, щеше да му се налага непрекъснато да се навежда, за да може да мине под задвижващите оси и зъбчатите колела, а ако някой бе твърде широк… ако някой беше твърде широк или твърде тромав, то тогава машината го захващаше и го повличаше със себе си, точно както се бе случило с Мале. А чук, който можеше да кове желязо, не би се затруднил с човешка кожа, кости, кръв и така нататък. Мале успя само да извика веднъж.

Имрик всъщност не бе достатъчно силен. Но Тано и Имрик се поддържаха един друг, и Тано пазеше Имрик. До деня, когато…

— Спри!

До деня, когато Тано бе излязъл, за да пие глътка вода от кацата, и Имрик трябваше сам да пренесе желязото от пещта до наковалнята. И преди го беше правил, даже много пъти, защото Тано не можеше да бъде вечно до него и да му помага. Просто не можеше!

— Престани! Остави ме поне на мира!

Имрик хвана желязото с големите щипки и го стисна толкова силно, колкото можеше. Той извади нажежената до бяло пръчка от огъня и се обърна, за да…

— Не бях аз виновен!

Обърна се, за да мине покрай задвижващата ос. Но точно тогава…

— Опитах се да го стигна. Опитах! Но беше твърде далеч!

Точно тогава изпусна щипката и нажеженото до бяло желязо падна на земята, а Имрик трябваше да отскочи настрана, за да не го уцели, но се спъна и кракът му…

Аз се изтръгнах от унеса. Не исках да видя какво точно се бе случило с крака на Имрик, когато бе попаднал в задвижващия механизъм.

Тано вече не стоеше изпъчен и войнствен срещу мен. Беше на колене. Сълзите се стичаха по покритите му със сажди бузи.

— Аз му обещах, че ще го пазя — шептеше той. — Обещах му. Най-малко сто пъти.

Той сведе глава и закри очи с ръце, сякаш искаше да ми попречи да уловя погледа му отново. Но аз стоях съвсем неподвижно и изведнъж осъзнах какъв е бил този фургон и защо Имрик и Тано бяха свършили накрая като сираци в ковачницата на Дракана. Малкият търговец. Същият, който продаваше деца. Беше получил петнадесет сребърника за малкия, както сам бе казал, и двадесет и три за безделника, който бе едър и силен за възрастта си. Валдрако, който сякаш прочете мислите ми, изведнъж заговори на Тано.