За духа на законите
- Автор: дьо Монтескьо Шарл
- Год: 1984
- Язык: болгарский
- Год: Наука и изкуство
- Переводчик: Тодор Чакъров
- Жанр: Политика
Электронная книга - «За духа на законите». Краткое содержание книги:
Традициите, обичаите, които са повлияни от климата, от мястото, където живее нацията формират духа на един народ, неговата култура. Съответно духът се излива и в закона. Законът има дух, който отразява желанията на нацията и този дух е противопоставен на буквата на закона. Законът е изкуствен (направен е от хора, които могат да грешат). Следователно законът подлежи на поправки. Няма и не може да има вечен закон. Така Монтескьо обосновава основния дух на една държава. По този начин може да се тълкува понятието дух в заглавието на неговия труд.
Съществуват два типа закони: природни и такива, които произтичат от разума (Законът е човешкият разум, Мотескьо). Ако законът е добър се подчиняваме, а ако ли не го променяме.
Монтескьо прекарва почти двадесет години в проучвания и писане на За духа на законите, която обхваща широк кръг от теми в политиката, правото, социологията и антропологията и включва повече от 3000 цитата. В този политически трактат Монтескьо застъпва конституционализма и разделението на властите, както и премахването на робството, опазването на гражданските свободи и върховенството на закона, както и идеята, че политическите и правни институции следва да отразяват социалните и географски особености на всяка конкретна общност.
СЪДЪРЖАНИЕ
ДОКТРИНАТА НА МОНТЕСКЬО — АКАД. ЯРОСЛАВ РАДЕВ 7
ЗА ДУХА НА ЗАКОНИТЕ 47
РАЗСЪЖДЕНИЯ ЗА ВЕЛИЧИЕТО И УПАДЪКА НА РИМЛЯНИТЕ 825
ОПИТ ВЪРХУ ВКУСА 963
БЕЛЕЖКИ КЪМ „ЗА ДУХА НА ЗАКОНИТЕ“ 993
Гимнастическите упражнения, които гърците са установили, са зависели не по-малко от здравината на принципа на управление. «Лакедемонците и критяните — казва Платон — първи са открили тия знаменити академии, които са им дали такова почетно положение в света. Най-напред срамежливостта се е разтревожила; но след това е отстъпила на обществената полза.» По времето на Платон това са били превъзходни учреждения; те са се отнасяли до важни дела, свързани с военното изкуство. Но когато гърците загубват добродетелта си, те погубват и самото военно изкуство; арените започват да се посещават не за развитие на тялото, а за разврат.
Плутарх казва, че римляните по негово време са смятали, че гимнастическите игри са били главната причина за робството на гърците, които са опорочили тези игри. По времето на Плутарх местата, където са се борели голи и са упражнявали игри във вид на борба, са развращавали младите хора, внушавали са им долни страсти и са правели от тях палячовци; докато по времето на Епаминонд благодарение на същите тия упражнения в борба тиванците са могли да спечелят битката срещу левктрите.
Малко са недобрите закони в държава, която не е загубила принципите си; говорейки за богатствата, Епикур35 е казвал: «не течността в съда се е развалила, развалил се е самият съд».
Глава XII
Продължение на същата тема
В Рим са вземали за съдии хора от съсловието на сенаторите. Гракхите са прехвърлили тази привилегия към конниците. Друз я дава и на сенаторите, и на конниците; Сула — само на сенаторите; Кота — на сенаторите, конниците и трибуните на обществената хазна. Цезар е изключил последните. Антоний е образувал декурии от сенатори, конници и центуриони.
Когато една република е покварена, нито един от зародилите се в нея недъзи не може да бъде излекуван по друг начин освен чрез премахване на покварата и възстановяване на принципите; всяко друго лечение е или безполезно, или ново зло. Докато Рим е пазел принципите си, можело е без страх от злоупотреба да се налагат присъди на сенаторите; но когато започва да се разлага, на когото и да наложели тия присъди — на сенатори, на конници, на трибуни, на две от тия съсловия ли, на всички заедно ли, на някое друго ли, — всичко отивало зле. Конниците са били не по-добродетелни от сенаторите, трибуните на обществената хазна — не повече от конниците, конниците — не повече от центурионите.
Когато народът на Рим придобива правото на участие в патрицианските длъжности, естествено е било да се очаква, че неговите ласкатели ще дадат тон в управлението. Не; народът, който дава достъп на плебеите до правителствените длъжности, избира на тия длъжности винаги патриции. Доколкото този народ е бил доблестен, той е бил и великодушен; доколкото е бил свободен, не е ламтял за власт. Но когато загубва своите принципи, колкото неговата власт се засилва, толкова по-нехаен става той; стига се дотам, че накрая той става и тиранин на себе си, и роб на себе си; загубва силата на свободата, за да изпадне в безсилието на разпуснатостта.
Глава XIII
Силата на клетвата
у добродетелния народ
Няма друг народ — казва Тит Ливий — у когото така късно да настъпва разложението, както у римския; и няма друг народ, у когото така дълго да е била на почит умереността и беднотата.
Клетвата у него е имала такава сила, че нищо друго не е можело да го застави да спазва законите, както тя. Той е създал много закони за нейното спазване — това, което не би направил нито за славата, нито за отечеството си.
Консулът Квинт Цинцинат, желаейки да вдигне в града войска срещу евките и волските, се натъква на съпротива от страна на трибуните. «Добре — казал той, — тогава тези, които са дали клетва пред миналогодишния консул, да тръгнат под моите знамена!» Напразно трибуните се провиквали, че тази клетва вече не задължава никого; че когато е била произнесена, Квинт е бил още частно лице; народът се оказва по-религиозен от тези, които искат да го ръководят; той не се съобразява нито с отличителните черти, нито с тълкуванията на трибуните.
Когато същият народ поисква да се оттегли в Свещената планина, той бива върнат от клетвата, която е дал пред консулите — да тръгне след тях на война. Тогава намислил да убие тия консули; но му разяснили, че и след това клетвата ще остане да действува с не по-малка сила. За това, какви са били неговите разбирания за нарушение на клетвата, може да се съди по замисленото от него престъпление.
След битката при Кан народът, изплашен, е искал да избяга в Сицилия. Но Сципион го заклева да не напуска Рим; и страхът да не бъде нарушена клетвата надминава всички страхове. Рим е бил като кораб, който по време на буря се държи на две котви — религията и нравствеността.