За духа на законите
- Автор: дьо Монтескьо Шарл
- Год: 1984
- Язык: болгарский
- Год: Наука и изкуство
- Переводчик: Тодор Чакъров
- Жанр: Политика
Электронная книга - «За духа на законите». Краткое содержание книги:
Традициите, обичаите, които са повлияни от климата, от мястото, където живее нацията формират духа на един народ, неговата култура. Съответно духът се излива и в закона. Законът има дух, който отразява желанията на нацията и този дух е противопоставен на буквата на закона. Законът е изкуствен (направен е от хора, които могат да грешат). Следователно законът подлежи на поправки. Няма и не може да има вечен закон. Така Монтескьо обосновава основния дух на една държава. По този начин може да се тълкува понятието дух в заглавието на неговия труд.
Съществуват два типа закони: природни и такива, които произтичат от разума (Законът е човешкият разум, Мотескьо). Ако законът е добър се подчиняваме, а ако ли не го променяме.
Монтескьо прекарва почти двадесет години в проучвания и писане на За духа на законите, която обхваща широк кръг от теми в политиката, правото, социологията и антропологията и включва повече от 3000 цитата. В този политически трактат Монтескьо застъпва конституционализма и разделението на властите, както и премахването на робството, опазването на гражданските свободи и върховенството на закона, както и идеята, че политическите и правни институции следва да отразяват социалните и географски особености на всяка конкретна общност.
СЪДЪРЖАНИЕ
ДОКТРИНАТА НА МОНТЕСКЬО — АКАД. ЯРОСЛАВ РАДЕВ 7
ЗА ДУХА НА ЗАКОНИТЕ 47
РАЗСЪЖДЕНИЯ ЗА ВЕЛИЧИЕТО И УПАДЪКА НА РИМЛЯНИТЕ 825
ОПИТ ВЪРХУ ВКУСА 963
БЕЛЕЖКИ КЪМ „ЗА ДУХА НА ЗАКОНИТЕ“ 993
Марсилската република никога не е изпитвала тия големи преходи от унижението към величието, затова винаги се е управлявала благоразумно, винаги е запазвала своите принципи.
Глава V
За разпадането на принципа на аристокрацията
Аристокрацията се разяжда, когато властта на благородничеството става произволна; при това положение вече не може да има добродетел нито у тези, които управляват, нито у тези, които са управлявани.
Когато управляващите фамилии спазват законите, аристокрацията прилича на монархия с няколко господари; и това е много добра по своята същност форма на управление; почти всички монарси са ограничени от законите. Но когато законите не се спазват, тя става деспотическа държава с много деспоти.
В този случай републиката съществува само за благородниците и между благородниците. Тя е сред слоевете, които управляват; докато сред слоевете, които биват управлявани, съществува друга, деспотическа държава — нещо, което довежда до създаването на двете най-разединени сили на света.
Разложението достига до крайност, когато властта на благородниците става наследствена; тогава управляващите губят всяка умереност. Колкото е по-малък броят им, толкова е по-голяма властта им и толкова по-малка сигурността им; колкото е по-голям броят им, толкова е по-малка властта им и толкова по-голяма сигурността им; по такъв начин властта расте, а безопасността намалява, докато се стигне до деспота, в лицето на който крайната степен на властта се съединява с крайната степен на опасността.
Следователно големият брой на благородниците при наследствената аристокрация прави управлението по-малко наследствено; но понеже добродетелта тук е малко, държавата бива овладяна от дух на лекомислие, леност, нехайство и накрая не й остават вече ни сили, ни стимули.
Една аристокрация може да запази силата на своя принцип, ако законите са такива, че благородничеството да чувствува повече опасностите и тежестите на управлението, отколкото насладите, които то му носи; ако държавата се намира в такова положение, че винаги да се страхува от нещо; и ако сигурността иде отвътре, а опасността отвън.
Чувството за известна безопасност е необходимо за славата и сигурността на монархията; и, обратно — за републиката е нужно да изпитва някакъв страх от нещо. Страхът от персите е карал гърците да спазват изпълнението на законите. Картаген и Рим са укрепвали, като са се заплашвали един друг. Чудно нещо! Колкото повече се увеличава сигурността на тия държави, толкова повече като застояли води те стават предмет на разложение.
Глава V
I
За разложението на принципа на монархията
Както демокрациите загиват, когато народът лишава сената, чиновниците и съдиите от техните функции, така и монархиите се разлагат, когато малко по малко се премахват прерогативите на съсловията и привилегиите на градовете. В първия случай се отива към деспотизъм на всички; във втория — към деспотизъм на една личност.
«Това, което погубва династиите Тзин и Суи — казва един китайски писател — е, че китайските господари, вместо да се ограничат, както са правели другите, с един общ надзор над управлението — единственото достойно дело за суверена, — са искали да управляват непосредствено сами.» Китайският писател ни посочва тук причината за разложението почти на всички монархии.
Монархията загива, когато господарят смята, че той засилва могъществото си, като, вместо да следва реда на нещата, го променя; когато отнема естествено принадлежащите на едни хора длъжности, за да ги даде на други; и когато е повече влюбен във фантазиите си, отколкото в решенията на волята си.
Монархията загива, когато господарят, отнасяйки всичко само към себе си, свежда държавата до своята столица, столицата — до своя двор, своя двор — до своята личност.
И най-сетне тя загива, когато господарят няма вярна представа за своята власт, за своето положение, за любовта на народа към него; и когато той не чувствува, че монархът трябва да вярва в своята сигурност така, както деспотът вярва, че се намира в постоянна опасност.
Глава VII
Продължение на същата тема
Принципът на монархията се разлага, когато висшите длъжности стават белег на най-низко робство, когато лишават сановниците от любовта на народа и ги превръщат в жалки оръдия на властта на произвола.