Дневникът на пирата
- Автор: Бенет Чарлс Мун
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Миндов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дневникът на пирата». Краткое содержание книги:
Няколко от лодките се върнаха при „Нападател“ препълнени с плячка, която бе струпана върху палубата на две купчини, едната от които трябваше да се подели незабавно между хората, а другата да се прибере в трюма. Както обикновено, тази работа бе свършена бързо и методично и преди да изтекат и няколко часа, видях, че Дългия Джон и хората му, изпълнили задачата си, се отблъскват от борда на нападнатия кораб.
Хората в лодките бяха в много весело настроение. Само дългия Джон и Лен Григс, който бе подкрепял помощника, не се присъединиха към всеобщия гръмогласен смях и груби закачки. Някои шеги, в които помощникът не участвуваше, много допадаха на нехранимайковците под негово командуване.
— Не знам какво им става — прошепна Дългия Джон, когато се прехвърли на борда. — Не се опитваха да закачат хората на „Златна котва“, вършеха работата си много бързо. Ала непрекъснато си смигаха й се подхилваха, сякаш са намислили някаква шега. Право да ти кажа, това не ми харесва.
— Няма защо да се безпокоиш — отвърнах аз, но въпреки смелите си думи бях неспокоен. — Просто са в добро настроение, предполагам. Във всеки случай много им е смешно, като си помислят, че Едноокия става светец. Сигурно им е трудно да проумеят какво се случва напоследък с техния капитан. Обзалагам се, че самият Еднооки рядко е проявявал милост.
— Колкото лъв би побягнал от агне — съгласи се помощникът с усмивка. — Ах, Бърт, щастлив ще бъда в деня, когато напусна завинаги този дяволски кораб.
Докато се отдалечавахме от разграбената „Златна котва“, с учудване забелязахме, че нашите хора гледат назад към нея, а лицата им изразяват очакване. Вселушко Прайс и Лен Григс се смесиха с пиратите, за да се опитат да научат причината за всичко това. Но екипажът не им казваше нищо, защото знаеше за дружбата им с нас.
Внезапно Дългия Джон ме улови за ръката.
— Гледай! Гледай! — каза той, сочейки развълнувано назад към плячкосания кораб.
Светкавично разбрах причината за цялата веселост на пиратите. Нищо чудно, че изслушаха развеселени обещанието ми пред капитана на „Златка котва“ да не сторя зло на неговия кораб. Очевидно те бяха намислили предварително какво да направят със следващия завзет кораб. Когато погледнах назад, дебели спираловидни стълбове дим се издигаха от палубите на кораба, който бяхме разграбили.
Ликуващият вой на моряците от тази гледка заглуши гневния ми вик. Няколко минути те бяха като луди. Уловиха се за ръцете като деца, които играят на „въртележка“, и заподскачаха по палубите, ревейки грубиянски песни.
Гневът ми, който пламна като огън в мига, в който видях горящия кораб, внезапно охладня, но стана неизмеримо по-страшен. Аз бях решен или да се върна и да се опитам да спася екипажа на обречения кораб, или да умра при този опит. Като дадох знак на Дългия Джон и другите двама приятели да извадят оръжията си, аз изтеглих своите пистолети и бавно се прицелих в обезумелите от веселост хора.
Те изглеждаха толкова погълнати от своя див и варварски танц, че не обръщаха внимание какво правя. Единия пистолет насочих към Бабаита, другия — към Черния Джим, и двамата нещо като водачи на останалите. Пръстите ми се опряха плътно на спусъците и почти ги натиснаха, но се поколебах да убия дори негодници като тях, без да им дам възможност да спасят живота си.
Ето защо в последната секунда промених решението си и стрелях с единия пистолет над главите на развеселените пирати. Песента им секна в миг и мнозина останаха в позата, в която се намираха.
— Размирни кучета! — ревнах аз. — Веднага се връщаме на кораба, който сте подпалили.
Бабаита беше опиянен от успеха на плана и сляп за всякакво благоразумие.
— Я го чуйте Едноокия, бъбривия пастор — подзе той и посегна към пистолета си. Преди да успее да го приготви за стрелба, моят проговори и оръжието му изтрополя на палубата. С ругатня той стисна ранената си китка с лява ръка.
За една кратка секунда изглеждаше, като че моряците ще се впуснат към нас и ще ни пометат. Но видът на моите поддръжници и насочените ни пистолети, както и липсата на водач, ги възпря.
Без да губя време да презареждам пистолетите си, аз взех сам кормилото и оттам закрещях команди, които бяха изпълнени, макар и неохотно. Бавно поехме обратно при насрещен вятър, като нито за миг не изпущах от очи нещастната „Златна котва“.