Дневникът на пирата
- Автор: Бенет Чарлс Мун
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Миндов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дневникът на пирата». Краткое содержание книги:
Един човек ми направи особено впечатление. Външно той представляваше странна гледка с дългата си, рошава тъмнокафява брада, която стърчеше като пътепоказател, тъй като държеше главата си отметната силно назад. Така се разкриваше ясно дългата му жилеста шия с толкова изпъкнала адамова ябълка, че сякаш всеки момент щеше да пробие кожата. Но най-поразителната особеност на този човек бяха двете широко отворени, искрящи от гняв очи, в които омразата личеше така ясно, като че наум ни ругаеше, ала в тях се таеше и проблясък на лудост.
Докато пиратите бяха заети с плячкосването на кораба, аз следях този човек, страхувайки се да не би да извърши някакво враждебно действие, което би въвлякло двата екипажа в кръвопролитие. Забелязах, че капитанът на брига, явно долавяйки силния гняв, който кипеше у този свиреп на вид стар човек, правеше всичко по силите си да го възпре да не излее гнева си, като го държеше добродушно за ръката И от време на време му прошепваше нещо на ухото. Кокалестите ръце на човека с отчетливо изпъкнали вени ту се свиваха в пестници, ту се отпущаха — явно той се мъчеше да се овладее, защото знаеше, че с един свой открит протест можеше да навлече на другарите си смърт или мъчения.
Убеден съм, че всичко щеше да мине добре, ако не беше една дребна случка. Един от пиратите, Малчо, се приближи, олюлявайки се под огромен вързоп плячка, която бе насъбрал някъде долу. Той се препъна точно пред капитана на брига, вързопът падна от гърба му и блъсна човека с тъмнокафявата брада. Последният не можа да изтърпи това. Загубил самообладание, той дари Малчо с два здрави ритника, преди дребосъкът да се изправи отново на крака, след което веднага изтегли сабята си, готов да се развилнее.
Капитанът на брига направи крачка напред, за да се опита да го възпре. Аз сторих същото, тъй като исках да го спася от последиците на гнева му. Но и двамата закъсняхме. Брадатият удари Малчо със сабята си в същия миг, когато друг пират стреля с пистолета си в озверелия човек. И пиратът, и морякът паднаха мъртви едновременно.
Как успях да предотвратя поголовно клане на останалия екипаж на брига, не мога да кажа. Следващите няколко минути са объркани в паметта ми. Смътно си опомням, че избих пистолета от ръката на един от пиратите; че Веселушко Прайс се вкопчи с друг, който искаше да ме съсече; че Дългия Джон ревеше на екипажа да се подчини на капитана си и да не върши глупости; и че капитанът на брига коленичи до мъртвия си моряк. Така или иначе редът бе възстановен, плячкосването продължи бързо и още преди пладне отплавахме, като оставихме брига с един убит от екипажа. Колкото и да се мъчех да убедя съвестта си, че брадатият сам си бе виновен, задето го застреляха, дълбоко в душата си аз чувствувах, че отговорността за смъртта на още двама души трябваше да се прибави към престъпленията, които вече бях извършил.
Но съдбата на третия кораб, който нападнахме и завзехме, най-после ме накара да се закълна да сложа веднъж завинаги край на пиратския си занаят. Седем часа гонихме този кораб — „Златна котва“, но в отстъплението си той се биеше така храбро, че ми се щеше да го заловя просто за да възтържествувам над него, ала същевременно се надявах да се изплъзне, за да избегна ново излишно кръвопролитие. Изпълни се първото ми желание, което беше по-силно. Накрая осакатихме „Златна котва“, а след това заплавахме напред-назад покрай него, обсипвайки го с целия запас от гюллета, който имахме на борда си. Дълго време той отвръща достойно на тази бомбардировка, но тъй като срещу един бордов залп, който ни изпращаше, ние можехме да се отплащаме с два, очевидно той нямаше да издържи дълго. Преди да го доведем до такова състояние, че всеки миг да потъне, той свали знамето си и на негово място вдигна бял флаг.
Като грабнах един рупор, аз скочих на полуюта и дадох обичайното си обещание да пощадя живота на хората и да не причинявам повече щети на кораба, ако ни оставят да го плячкосаме безпрепятствено.
Този „пасторски жест“, както подигравателно го наричаше екипажът, в случая предизвика по-скоро смях, отколкото гняв, както бе ставало обикновено. В смеха на моряците обаче се долавяше странна нотка, в която имаше нещо злокобно. Аз не можех да сторя почти нищо друго, освен да приканя към тишина, защото начинът, по който се смееха, не ми харесваше; затова, когато капитанът на „Златна котва“ прие условията ми, пратих на кораба му малък отряд под командуването на Дългия Джон.