Дневникът на пирата
- Автор: Бенет Чарлс Мун
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Миндов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дневникът на пирата». Краткое содержание книги:
— Подъл гад — кресна испанският капитан, като скочи към мен със святкаща сабя. Аз се предпазих от яростния му напор и като видях, че е глупаво да се опитвам да му обяснявам, замахнах с все сила и забих юмрук право в стомаха му. Той мигновено се преви и легна безпомощно на палубата, като пъшкаше слабо.
— Стига толкова избиване — викнах аз и подпомаган от Дългия Джон, заудрях сабите на най-предните от моите хора. — Кълна се, че ще съсека следващия, който наруши заповедта ми — креснах гневно, когато Бабаита посегна с оръжието си да промуши испанеца, повален от моя юмрук.
Моряците навъсено прибраха оръжията си и към мен се стрелнаха много гневни погледи. Ала никой не посмя да продума, като ме видяха изпаднал в ярост, вбесен от това, че някои продължиха да се бият след предложението ми да пощадя живота на предалите се, а още повече ме беше яд на себе си, че следвах занаята на Едноокия, с което станах истинският виновник за избиването на хората, захвърлили оръжията си.
Мъртвите бяха хърлени зад борда и работата по разграбването на кораба започна. Щом плячката бе пренесена на „Нападател“, хората се заловиха с Подготовка за взривяването на плячкосания кораб. Заповядах им да престанат и бунтарският им дух се разпали отново.
— Какво ти е хрумнало, капитане? — изръмжа Малчо, който рядко се бе обаждал в мое присъствие от деня, когато едва не свърших с него, задето не изпълни една заповед. — Да не мислиш да ставаш пастор, а?
Недодяланата му шега накара моряците да се закискат грубо. Те бяха настръхнали, готови да се разбунтуват, ако се намереше смелчак, който да ги поведе. Колкото и голям злодей да беше Едноокия, много показателно за неговото влияние като командир се оказа това, че осемнайсет месеца бе управлявал своя екипаж от главорези и макар че много пъти те насмалко не се бяха разбунтували, все пак винаги бе съумявал да ги обуздае.
— Искаш да знаеш какво мисля? — запитах аз. — Мисля, че е крайно време Малчо да се научи да си затваря устата, иначе ще увисне на мачтата като танцуваща кукла.
От този момент нататък волята ми повече не бе оспорена. Плячкосаният кораб, половината от чийто екипаж бяхме избили, бе пощаден и тъй като все още бе годен за плаване, предоставихме го на оцелелите — ако могат, да се доберат до някое пристанище.
Испанският капитан, съвзел се донякъде от удара, който му бях нанесъл, следеше всяко мое действие с ярост в тъмните си очи. Обаче не помръдна да се намеси, докато пиратите не се спуснаха в лодките и аз самият не се приготвих да ги последвам.
— Убиец! — извика той. — Някой ден може да те срещна пак и да отмъстя за коварството ти. Синът ми лежи там, съсечен от твоите хора, след като се бе предал. А ти му обеща пощада!
— Сеньор! — отвърнах аз на неговия език. — Вие имате пълно право да се гневите, но ви се кълна, че съжалявам за случилото се. С радост бих кръстосал сабята си с вас, ако така можех да върна живота на сина ви. Но вече няма да има никаква полза от това.
— Освен отмъщение — кресна той, устремявайки се към мен с вдигната сабя. Тъй като исках да избегна схватката с него, аз скочих бързо в лодката и заповядах на гребците да подкарат.
— Не само убиец, но и страхливец! — изрева испанецът, като скочи на парапета и се улови за въжетата. Пренебрегнал възможните последици, той насочи пистолет към мен и стреля, но прицелът му бе толкова неточен, че куршумът плясна във водата край борда.
— Я да се върнем и да опечем тоя дърт глупак — извика Бабаита, а друг вдигна мускета си, за да застреля испанеца, който крещеше и ругаеше като побъркан, докато уплашените му хора го уловиха и дръпнаха от парапета.
— Оставете го — казах аз. — Свали си мускета, Смътс. И без туй вече достатъчно зло му причинихме.
Не пропуснах да забележа ироничните погледи, който си размениха пиратите, но сметнах за благоразумно да се престоря, че не ги виждам. „Едноокия се размеква на стари години“ — каза един от тях, без да си дава труд да сниши гласа си до шепот. „Мек като медуза!“ — подхвърли презрително друг също тъй непредпазливо.
Разбира се, аз трябваше веднага да прекратя подобни бунтовни забележки, но едва ли вече щеше да има полза от думи и заплахи, пък и ме отвращаваше мисълта да проливам повече кръв, била тя и кръвта на тези демони в човешки образ. Затова си седях така, като че ли не чувах нищо, ала в лицето ми нахлу гореща кръв и се радвах, че здрачът скрива изчервяването ми.
Няколко дена минаха в бездействие. Много от хората взеха да настояват шумно да се върнем веднага на остров Череп. Аз отхвърлих предложението им, тъй като бях уверен, че след като установи, че съкровището му е откраднато, най-малко една седмица Даго ще следи това място. Всички пирати роптаеха, задето не се виждат никакви „трофеи“, и целият кораб бе пропит от дух на брожение. Почти ежечасно се случваха кавги и сбивания и всеки път, когато се появявах на палубата, хората ме посрещаха намръщени и с мърморене, което често ставаше така очебийно, че можеше да се нарече открито бунтарство. Макар че тези обиди ме ядосваха, аз запазвах пълно самообладание, решен да не довеждам нещата до фатален сблъсък, ако той изобщо можеше да се избегне. Откровено казано, през всичкото време се чувствувах като в барутен погреб, заобиколен от врагове, готови всеки момент да хвърлят горяща клечка, която ще ме запрати в небесата.