Повест за два града
- Автор: Диккенс Чарльз
- Язык: болгарский
- Переводчик: Димитр Стефанов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Повест за два града». Краткое содержание книги:
Макар историческата тема да е просто повод за коментар върху заобикалящата го действителност, и то главно в Англия, Дикенс се е отнесъл много съвестно към фактологията. Освен прочутото съчинение на Карлайл „Френската революция“, за което говори с възторг в предисловието, той положително е ползувал и други източници, както и лични впечатления от посещенията си във Франция и познанствата си с видни революционни мислители и творци на епохата — Луи Блан, Виктор Юго, Емил дьо Жирарден, а също и с историка на революцията Жюл Мишле. Казват, че темата така го завладяла, че дори писал на Карлайл с молба последният да му изпрати някои съчинения, които бил използувал при написването на своя исторически труд. В отговор Карлайл му изпратил две каруци, пълни с книги. Дори и този анекдот да почива на истина, едва ли е нужно да вярваме, че Дикенс е прочел всичко, писано по въпроса; критиците обаче единодушно признават прецизността на историческите факти в романа. Отношението на Дикенс към революцията е противоречиво — от една страна, той правдиво и убедително посочва неизбежността, с която причинената неправда води до революционна разплата, а от друга, отрича якобинския терор и изобщо революционното насилие като метод. Всички преценки на революционните събития, както и паралелите със стабилната Англия се правят от позициите на буржоазния либерализъм. Дикенс вярва, че по-справедливо човешко общество ще се постигне не чрез социална революция, а чрез революция в духа на отделните човешки същества. Този вездесъщ у Дикенс подтик към духовно извисяване кулминира в романа в романтичния план на развръзката и особено в саможертвата на Сидни Картън.
Голямата врата иззвънтя зад гърба му и господин маркизът премина през една мрачна зала, отрупана с ловни пики, мечове и ловджийски ножове; още по-мрачен вид й придаваха няколко тежки камшика и пръчки за езда, чиято тежест в гнева на господаря си бяха изпитали много селяни, отдавна отишли при своята благодетелка — Смъртта.
Като мина покрай по-големите помещения — неосветени и залостени за през нощта, — господин маркизът, предшествуван от факлоносеца, се изкачи по стълбата до една врата в някакъв коридор. Тя бе отворена и той влезе в личния си апартамент от три стаи: спалня и още две. Стаите имаха високи сводове, а подът им бе хладен и незастлан с килими. Камините имаха големи решетки за горене на дърва през зимата и всичко бе обзаведено с разкош, подобаващ на положението на един маркиз през една епоха на разкоша в една разточителна страна. В пищната мебелировка личеше стилът на предпоследния Луи от кралския род, който никога нямаше да пресекне — стилът на четиринадесетия Луи. Виждаха се обаче и много предмети, които илюстрираха по-стари страници от френската история.
В третата стая имаше подредена за вечеря маса с прибори за двама. Това беше кръгло помещение в една от сигналните кули на замъка, малка и висока стая с широко разтворен прозорец и спуснати дървени венециански щори, тъй че от тъмната нощ се виждаха само тънки черни хоризонтални ивици, които се редуваха с каменистия цвят на щорите.
— Племенникът ми — каза маркизът, поглеждайки към приготвената за вечеря маса, — казаха ми, че не е пристигнал.
И наистина не бил пристигнал, но го очаквали да дойде заедно с монсеньор.
— Е, не ми се вярва да пристигне тази нощ. Все пак оставете масата както си е. Аз ще съм готов след четвърт час.
След четвърт час монсеньор беше готов и седна сам пред богатата си и разкошна вечеря. Столът му беше срещу прозореца и той беше привършил супата и вече поднасяше чашата бордо до устните си, но изведнъж я остави обратно на масата.
— Какво е това? — невъзмутимо попита той, като внимателно наблюдаваше хоризонталните ивици с черен и каменист цвят.
— Кое „това“, монсеньор?
— Отвън щорите. Отворете ги.
Това бе сторено.
— Е!
— Монсеньор, няма нищо. Вън са само дърветата и нощта.
Прислужникът, който говореше, бе разтворил широко щорите, бе погледнал навън в пустата тъмнина и сега, обърнат гърбом към прозореца, очакваше указания.
— Добре — каза невъзмутимият господар. — Затвори ги отново.
Това също бе сторено и маркизът продължи вечерята си. Беше я вече преполовил, когато чу шума на колела и отново спря с чаша в ръка. Звукът бързо приближаваше и вече се чуваше пред замъка.
— Попитай кой е пристигнал.
Беше племенникът на монсеньор. Бил на няколко левги след него рано следобед. Бързо намалявал разстоянието, но не чак толкова, че да се изравни с монсеньор по пътя. На сменните станции чул, че монсеньор е пред него.
Монсеньор нареди да му кажат, че за него има сложена вечеря и че го молят да дойде. След малко той се появи. В Англия беше известен като Чарлс Дарней.
Монсеньор го посрещна учтиво, но не се ръкуваха.
— Вчера ли напуснахте Париж, господине? — запита той монсеньор, докато сядаше на масата.
— Вчера. А вие?
— Аз идвам направо.
— От Лондон?
— Да!
— Много дълго време се бавихте — каза маркизът с усмивка.
— Напротив, идвам направо.
— Извинете! Не искам да кажа, че сте пътували дълго време, а че дълго време се канихте да тръгнете.
— Задържаха ме… — племенникът за миг прекъсна отговора си — различни дела.
— Несъмнено — каза изисканият му чичо.
Докато прислужникът бе там, те не размениха други думи. След като сервираха кафето и останаха сами, племенникът погледна чичо си и като срещна очите на приличното на хубава маска лице, започна разговор:
— Както се досещате, господине, аз се връщам, преследвайки същата цел, която ме накара да замина. Тя ме въвлече в големи и неочаквани опасности, но тази цел е свещена и надявам се, щеше да ме окриля дори ако се наложеше да умра.
— Не да умрете — каза чичото, — няма нужда да казвате, че може да умрете заради нея.
— Съмнявам се, господине — отвърна племенникът, — че ако тя ме бе довела до самия праг на Смъртта, вие щяхте да се погрижите да не го прекрача.
Свитите ноздри на носа и удължените фини прави линии на жестокото лице не вещаеха нищо хубаво по този въпрос. Чичото възрази с изискано движение, което тъй очевидно бе проява на добро възпитание, че никак не успокояваше.