Повест за два града
- Автор: Диккенс Чарльз
- Язык: болгарский
- Переводчик: Димитр Стефанов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Повест за два града». Краткое содержание книги:
Макар историческата тема да е просто повод за коментар върху заобикалящата го действителност, и то главно в Англия, Дикенс се е отнесъл много съвестно към фактологията. Освен прочутото съчинение на Карлайл „Френската революция“, за което говори с възторг в предисловието, той положително е ползувал и други източници, както и лични впечатления от посещенията си във Франция и познанствата си с видни революционни мислители и творци на епохата — Луи Блан, Виктор Юго, Емил дьо Жирарден, а също и с историка на революцията Жюл Мишле. Казват, че темата така го завладяла, че дори писал на Карлайл с молба последният да му изпрати някои съчинения, които бил използувал при написването на своя исторически труд. В отговор Карлайл му изпратил две каруци, пълни с книги. Дори и този анекдот да почива на истина, едва ли е нужно да вярваме, че Дикенс е прочел всичко, писано по въпроса; критиците обаче единодушно признават прецизността на историческите факти в романа. Отношението на Дикенс към революцията е противоречиво — от една страна, той правдиво и убедително посочва неизбежността, с която причинената неправда води до революционна разплата, а от друга, отрича якобинския терор и изобщо революционното насилие като метод. Всички преценки на революционните събития, както и паралелите със стабилната Англия се правят от позициите на буржоазния либерализъм. Дикенс вярва, че по-справедливо човешко общество ще се постигне не чрез социална революция, а чрез революция в духа на отделните човешки същества. Този вездесъщ у Дикенс подтик към духовно извисяване кулминира в романа в романтичния план на развръзката и особено в саможертвата на Сидни Картън.
— Сигурно Англия много ви привлича, като се има пред вид незавидният ви успех там — забеляза той, като обърна с усмивка спокойното си лице към своя племенник.
— Вече казах за успеха си там, че имам чувството, че го дължа на вас, господине. Колкото за останалото, тя с моето убежище.
— Тези нескромни англичани се хвалят, че тя била убежище на мнозина. Познавате ли един сънародник, който е намерил там убежище? Един доктор?
— Да.
— Който има дъщеря?
— Да.
— Да — каза маркизът. — Вие сте уморен. Лека нощ!
Той се поклони най-изискано, но в усмивката на лицето му имаше някаква потайност и тя придаде на последните му думи една загадъчност, която очите и слухът на племенника му отчетливо доловиха. В същото време тънките прави линии край очните орбити, тънките му прави устни и ноздрите така се изкривиха от сарказъм, че му придадоха вид на красив дявол.
— Да — повтори маркизът. — Един лекар с дъщеря си. Да. Тъй започва новата философия! Вие сте уморен. Лека нощ!
Да се опиташ да прочетеш нещо на неговото лице, бе все едно да се опиташ да прочетеш нещо по някое от каменните лица отвън замъка. Племенникът го изгледа напразно, докато отиваше към вратата.
— Лека нощ! — каза чичото. — Очаквам с нетърпение да ви видя отново сутринта. Приятна почивка! Хей, светете на мосю племенника ми по пътя до стаята му; а ако искате, го изгорете заедно с леглото му — добави той на себе си, преди да позвъни отново с малкото звънче, за да повика прислужника в стаята си.
Прислужникът дойде и си отиде. В горещата тиха нощ господин маркизът се заразхожда напред-назад в широкия си халат, докато му се доспи. Прошумоляваше из стаята, обутите му в меки пантофи нозе не правеха никакъв шум по пода и той се движеше като изискан тигър: приличаше на някой омагьосан маркиз от приказките, на някое от ония непоправими зли същества, които или току-що са се превърнали от тигър в човек, или всеки момент щяха да претърпят обратната метаморфоза.
Той крачеше от единия до другия край на сладострастната си спалня и в ума му преминаваха неканени някои сцени от днешното му пътуване: бавното изкачване по хълма при залеза, залязващото слънце, спускането, мелницата, затворът на скалата, малкото селце в долчинката, селяните при чешмата, пътният работник, който със синята си шапка сочеше веригата под каретата му. Тази чешма му напомни чешмата в Париж, малкия вързоп, който лежеше пред нея, наведените над него жени и високия мъже вдигнати, ръце, който викаше: „Мъртво е!“
— Вече ми е хладно — каза господин маркизът, — мога да си лягам.
Той остави само една свещ да гори на голямата камина, спусна около себе си лекия ефирен балдахин и докато се настаняваше в леглото си, чу как нощта прекъсна тишината си с една продължителна въздишка.
В продължение на три тежки часа каменните лица по външните стени се взираха с невиждащи очи в черната нощ; три тежки часа конете тропаха в яслите, кучетата лаеха, а кукумявката издаваше звук, който твърде малко приличаше на звука, който поетите обикновено приписват на кукумявките. Но тези същества имат упорития навик почти никога да не правят това, което им се приписва.
В продължение на три тежки часа каменните лица на замъка — лъвски и човешки — се взираха в нощта. Непрогледна тъма обгръщаше пейзажа, непрогледна тъма прибавяше своята собствена тишина към притихналия прах по пътищата. Сега на гробището малките купчинки пръст, покрити с оскъдна трева, не можеха да се различат една от друга; фигурата на кръста изобщо не се виждаше, все едно, че я нямаше. В селцето данъкосъбирачи и данъкоплатци дълбоко спяха. Може би сънуваха угощения, както е винаги с гладуващите, или покой и отмора, както се случва на гонения роб и на впрегнатия вол. Мършавите жители здраво спяха и бяха нахранени и свободни.
Селската чешма течеше невидимо и нечуто и фонтанът пред замъка лееше водите си невидим и нечут — и едната, и другият изтичаха като минутите, отронващи се от пружината на времето — в продължение на три тъмни часа. След това и на двете места сивите води започнаха да проблясват призрачно на светлината и каменните лица па замъка отвориха очи.
Ставаше все по-светло и по-светло, докато най-после слънцето докосна върховете на смълчаните дървета и зарея лъчите си върху хълма. На блясъка му водата на фонтана сякаш се превърна в кръв, а каменните лица се обагриха в мораво. Птичките запяха силно и високо своите песни и на потъмнелия от дъждовете и вятъра перваз на големия прозорец на спалнята на господин маркиза едно малко птиченце запя с всичка сила най-сладката си песен. Това като че изуми най-близкото каменно лице и то загледа с отворена уста и отпусната долна устна, сякаш поразено от ужас.