Повест за два града
- Автор: Диккенс Чарльз
- Язык: болгарский
- Переводчик: Димитр Стефанов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Повест за два града». Краткое содержание книги:
Макар историческата тема да е просто повод за коментар върху заобикалящата го действителност, и то главно в Англия, Дикенс се е отнесъл много съвестно към фактологията. Освен прочутото съчинение на Карлайл „Френската революция“, за което говори с възторг в предисловието, той положително е ползувал и други източници, както и лични впечатления от посещенията си във Франция и познанствата си с видни революционни мислители и творци на епохата — Луи Блан, Виктор Юго, Емил дьо Жирарден, а също и с историка на революцията Жюл Мишле. Казват, че темата така го завладяла, че дори писал на Карлайл с молба последният да му изпрати някои съчинения, които бил използувал при написването на своя исторически труд. В отговор Карлайл му изпратил две каруци, пълни с книги. Дори и този анекдот да почива на истина, едва ли е нужно да вярваме, че Дикенс е прочел всичко, писано по въпроса; критиците обаче единодушно признават прецизността на историческите факти в романа. Отношението на Дикенс към революцията е противоречиво — от една страна, той правдиво и убедително посочва неизбежността, с която причинената неправда води до революционна разплата, а от друга, отрича якобинския терор и изобщо революционното насилие като метод. Всички преценки на революционните събития, както и паралелите със стабилната Англия се правят от позициите на буржоазния либерализъм. Дикенс вярва, че по-справедливо човешко общество ще се постигне не чрез социална революция, а чрез революция в духа на отделните човешки същества. Този вездесъщ у Дикенс подтик към духовно извисяване кулминира в романа в романтичния план на развръзката и особено в саможертвата на Сидни Картън.
Човекът слезе по стълбите в двора, качи се в каретата си и потегли. На приема малцина разговаряха с него. Той стоеше в едно отделно малко помещение и държанието на Монсеньор с него би могло да бъде и много по-сърдечно. При тези обстоятелства той като че ли с удоволствие гледаше как простият народ се разбягва пред конете му, които често едва не прегазваха някого. Кочияшът му караше, сякаш преследва враг, но неговото яростно безразсъдство не предизвика трепване нито по лицето, нито по устните на господаря му. Понякога, дори в този глух град и през тази няма епоха, се чуваха оплаквания, че из тесните улички без тротоари буйният навик на благородниците да карат бързо застрашава и осакатява простолюдието по един варварски начин. Но малцина ги беше достатъчно грижа, за да си ги спомнят повторно, и в това отношение, както и в други, окаяните нещастници бяха оставени да се оправят както могат.
С бесен тропот и дрънчене и с безчовечна безогледност, която днес трудно можем да разберем, каретата летеше по улиците и завиваше зад ъглите, а пред нея пищяха жени и мъже и се дърпаха един друг или децата си от пътя й. Най-после, като завиваше край един ъгъл до някаква чешма, едно от колелата й мина през нещо с неприятно друсване; няколко гласа извикаха и конете се изправиха на задните си крака.
Ако не беше това последно обстоятелство, каретата може би нямаше да спре; каретите често отминаваха ранените си, и защо пък не? Но изплашеният кочияш бързо слезе от капрата си и двадесетина ръце уловиха юздите.
— Какво стана? — попита мосю, поглеждайки спокойно навън.
Един висок човек с нощна шапка издърпа нещо като вързоп измежду краката на конете, положи го край чешмата и се хвърли в калта и локвите, виейки като диво животно.
— Извинете, мосю маркиз — каза един дрипав и смирен човек, — дете.
— Защо издава тези отвратителни звуци? Негово ли е детето?
— Извинете ме, господин маркиз — за жалост — да.
Чешмата стоеше малко настрани, тъй като около нея улицата се разширяваше и образуваше нещо като площад, широк десет или дванадесет ярда. Високият човек внезапно стана и се втурна към каретата, а господин маркизът стисна дръжката на шпагата си.
— Убихте го! — крещеше човекът с диво отчаяние, изпънал двете си ръце над главата и втренчен в него. — Мъртво е!
Хората ги наобиколиха и загледаха господин маркиза. В множеството очи, които го гледаха, не се четеше нищо освен интерес и любопитство; нямаше заплаха или гняв. Никой не казваше нищо; бяха замлъкнали. След първите викове гласът на плахия човек, който се беше обадил, звучеше тихо и плахо с крайното си смирение. Господин маркизът изгледа всички, като че ли бяха просто плъхове, наизлезли от дупките си.
Извади кесията си.
— Чудно ми е — каза той — как не можете да се грижите и опазвате себе си и децата си. Все някой от вас ще се изпречи на пътя. Откъде да знам дали не сте ми наранили конете! Хей, дай им това.
Той хвърли на земята пред кочияша си една златна монета, която последният вдигна, и всички проточиха шии напред, за да видят по-добре. Високият мъж отново нададе нечовешки писък:
— Умря!
Прекъсна го бързото появяване на един друг мъж, на когото останалите направиха път. Когато го видя, нещастникът се хвърли на рамото му, като хлипаше и плачеше и сочеше към чешмата, където няколко жени се бяха надвели над неподвижния вързоп и се движеха кротко наоколо. И те обаче, както и мъжете, мълчаха.
— Знам всичко, знам всичко — каза новодошлият. — Бьди твърд мъж, Гаспар! По-добре е било за горката кукличка да умре така, отколкото да живее. Умряло е в миг, без да чувствува болка. Щеше ли да може да живее и един час толкова щастливо?
— Ей, ти там, философът — каза маркизът с усмивка. — Как те казват?
— Наричат ме Дефарж.
— Какво работиш?
— Продавач съм на вино, господин маркиз.
— Вземи това, продавачо на вино и философе — каза маркизът, като му подхвърли друга златна монета, — и го похарчи за каквото си искаш. Ей, как са конете, нищо ли им няма?
Без да благоволи да погледне още веднаж към насъбралото се множество, господин маркизът се облегна назад с вид на изискан благородник, който случайно е счупил нещо дребно и го е платил и това за него е дреболия. Конете тъкмо потегляха, когато спокойствието му бе нарушено от една монета, която влетя в каретата и издрънча на пода.