Повест за два града
- Автор: Диккенс Чарльз
- Язык: болгарский
- Переводчик: Димитр Стефанов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Повест за два града». Краткое содержание книги:
Макар историческата тема да е просто повод за коментар върху заобикалящата го действителност, и то главно в Англия, Дикенс се е отнесъл много съвестно към фактологията. Освен прочутото съчинение на Карлайл „Френската революция“, за което говори с възторг в предисловието, той положително е ползувал и други източници, както и лични впечатления от посещенията си във Франция и познанствата си с видни революционни мислители и творци на епохата — Луи Блан, Виктор Юго, Емил дьо Жирарден, а също и с историка на революцията Жюл Мишле. Казват, че темата така го завладяла, че дори писал на Карлайл с молба последният да му изпрати някои съчинения, които бил използувал при написването на своя исторически труд. В отговор Карлайл му изпратил две каруци, пълни с книги. Дори и този анекдот да почива на истина, едва ли е нужно да вярваме, че Дикенс е прочел всичко, писано по въпроса; критиците обаче единодушно признават прецизността на историческите факти в романа. Отношението на Дикенс към революцията е противоречиво — от една страна, той правдиво и убедително посочва неизбежността, с която причинената неправда води до революционна разплата, а от друга, отрича якобинския терор и изобщо революционното насилие като метод. Всички преценки на революционните събития, както и паралелите със стабилната Англия се правят от позициите на буржоазния либерализъм. Дикенс вярва, че по-справедливо човешко общество ще се постигне не чрез социална революция, а чрез революция в духа на отделните човешки същества. Този вездесъщ у Дикенс подтик към духовно извисяване кулминира в романа в романтичния план на развръзката и особено в саможертвата на Сидни Картън.
Двамата стоят сред бързо редеещата група жертви, но си говорят, сякаш са сами. Очи в очи, глас към глас, ръка в ръка, сърце в сърце, тези две чада на Всеобщата майка, иначе тъй далечни и тъй различни, са се събрали на тъмния праг, за да тръгнат заедно към своя дом и да отдъхнат на гърдите й.
— Смели и благородни приятелю, ще ми позволите ли да ви задам един последен въпрос? Аз съм много невежа и малко се безпокоя — само малко.
— Кажете ми какъв е той.
— Имам една братовчедка, една-единствена роднина и сираче като мен, която много обичам. Тя е пет години по-млада и живее в една селска къща на юг. Бедността ни раздели и тя не знае нищо за моята съдба — аз не знам да пиша, но дори и да знаех, как можех да й кажа такова нещо! Така е по-добре.
— Да, да. Така е по-добре.
— Мислех си на път за тук и още си мисля, като гледам доброто ви и силно лице, което ми дава такава опора сега, че ако Републиката наистина върши добри дела за бедните и те ще станат по-сити и във всяко отношение ще страдат по-малко, тя може да живее дълго. Може даже да остарее.
— И какво от това, мила сестрице?
— Мислите ли — кротките очи, в които има толкова търпение, се пълнят със сълзи, устните малко се раздалечават и потреперват, — че ще мине много дълго време, докато аз я чакам в по-добрата земя, където, вярвам, и вие, и аз ще бъдем по-милостиво приютени?
— Не, детето ми. Там няма време и няма мъки.
— Така ме утешихте! Толкова съм невежа. Да ви целуна ли сега? Дойде ли моментът?
— Да.
Тя целува устните му. Той целува нейните. Тържествено се благославят един друг. Освободената й ръка не трепери, когато той я пуска. На търпеливото лице е изписано само благо и сияещо постоянство. Тя отива преди него. Край. Плетящите жени броят: „Двайсет и две.“
„Аз съм възкресението и животът — рече бог. — Който вярва в мен, и да умре, ще оживее, и всеки, който е жив и вярва в мен, той никога не ще умре.“
Шум от много гласове, много обърнати лица, много забързани стъпки и тълпата се придвижва напред в плътна маса като огромна вълна. Всичко светва й угасва. Двайсет и три.
Тази нощ в града разправяха, че не са виждали човек с по-спокойно лице. Мнозина добавяха, че изглеждал сюблимен и устремен като пророк.
Една от най-забележителните жертви на брадвата, една жена (Манон Жана Ролан (1754–1793) — съпруга на Ролан дьо Платиер, един от жирондистките водачи, Играла значителна роля сред жирондисгките среди; гилотинирана от якобинците), бе поискала, малко преди да положи глава на гилотината, да запише мислите, които са я вдъхновявали. Ако в този момент той беше изрекъл собствените си мисли, които бяха пророчески, те щяха да бъдат следните:
„Виждам Барсад и Клай, Дефарж, Отмъщението, заседателите, съдията, дългите редици нови подтисници, които се издигнаха, за да разрушат старото, и загинаха от същия инструмент за наказание, преди той да престане да се използува за тези цели. Виждам един красив град и блестящи хора, които се издигат от тази бездна, и в техните борби за истинска свобода, в техните победи и поражения след много, много години аз виждам как злото на това време и на предишното време, на което то е естествена рожба, се изкупва и отшумява.
Виждам живота на онези, за които жертвувах своя: спокоен, полезен, щастлив и доволен, в онази Англия, която няма никога повече да видя. Виждам Нея с дете на гърдите, което носи името ми. Виждам баща й, остарял и приведен, но оздравял и верен на всички хора в благородната си професия на лечител. Той е намерил покой. Виждам добрия стар човек, толкова години техен приятел, който след десет години ги възнаграждава с всичко, което има, и спокойно преминава към вечната си награда. Виждам, че в сърцата си имат свещено кътче за мене, те и техните потомци, и поколенията след тях. Виждам я като стара жена, която плаче за мене на годишнината на този ден. Виждам Нея и нейния съпруг как лежат един до друг на последното си земно ложе и зная, че в душите си и двамата ме почитат не по-малко, отколкото се уважават един друг.
Виждам това дете, което лежеше на гърдите й и което носеше името ми, да става мъж и да напредва по пътя, който едно време беше и мой. Виждам как той напредва толкова добре, че и моето име става известно чрез неговото. Виждам, че петната, които аз хвърлих вър ху него, са избледнели. Виждам го, пръв сред справедливи съдии и уважавани люде, с едно момче, което носи моето име и има чело и златиста коса, които познавам. Те са дошли на това място — тогава то е станало красиво и няма и следа от днешната грозота. Чувам го как разказва на детето моята история с нежен и пресекващ глас.
Това е най-най-хубавото нещо, което съм извършил. Това е най-блаженият покой, който някога съм намирал.“