Бесплатная библиотека
Читайте книгу на сайте или телефоне
READ-E-BOOK » Классическая проза » Повест за два града
Повест за два града - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com

Повест за два града

Электронная книга - «Повест за два града». Краткое содержание книги:

„Повест за два града“ е вторият роман на Дикенс на историческа тема (след „Барнаби Ръдж“, писан почти двадесет години по-рано) и спада към късните му творби. Излиза в отделна книга през ноември 1859 г., след като в продължение на седем месеца е бил печатан като подлистник в литературното списание „През цялата година“. Романът е имал значителен и траен успех, а драматизираната му версия се задържала на сцената почти до края на века главно благодарение на образа на Сидни Картън. Творбата е писана по време на бурни и драматични промени в личния живот на Дикенс и действието й също се развива на бурен н драматичен исторически фон, който в средата на миналия век е звучал доста актуално в разтърсваната от социални напрежения Европа.
Макар историческата тема да е просто повод за коментар върху заобикалящата го действителност, и то главно в Англия, Дикенс се е отнесъл много съвестно към фактологията. Освен прочутото съчинение на Карлайл „Френската революция“, за което говори с възторг в предисловието, той положително е ползувал и други източници, както и лични впечатления от посещенията си във Франция и познанствата си с видни революционни мислители и творци на епохата — Луи Блан, Виктор Юго, Емил дьо Жирарден, а също и с историка на революцията Жюл Мишле. Казват, че темата така го завладяла, че дори писал на Карлайл с молба последният да му изпрати някои съчинения, които бил използувал при написването на своя исторически труд. В отговор Карлайл му изпратил две каруци, пълни с книги. Дори и този анекдот да почива на истина, едва ли е нужно да вярваме, че Дикенс е прочел всичко, писано по въпроса; критиците обаче единодушно признават прецизността на историческите факти в романа. Отношението на Дикенс към революцията е противоречиво — от една страна, той правдиво и убедително посочва неизбежността, с която причинената неправда води до революционна разплата, а от друга, отрича якобинския терор и изобщо революционното насилие като метод. Всички преценки на революционните събития, както и паралелите със стабилната Англия се правят от позициите на буржоазния либерализъм. Дикенс вярва, че по-справедливо човешко общество ще се постигне не чрез социална революция, а чрез революция в духа на отделните човешки същества. Този вездесъщ у Дикенс подтик към духовно извисяване кулминира в романа в романтичния план на развръзката и особено в саможертвата на Сидни Картън.
1 ... 47 48 49 50 51 52 53 54 55 ... 160
Перейти на страницу:

На най-стръмното място на възвишението имаше малко гробище и там беше издигнат кръст, върху който имаше голяма нова фигура на нашия Спасител. Бе съвсем обикновена дървена фигура, изработена от някой неопитен селски резбар, но той бе изучавал човешкото тяло от натура — може би гледайки сам себе си за модел, — защото то бе ужасно тънко и слабо.

Под този скръбен символ на огромна мъка, която отдавна беше започнала да става все по-тежка и по-тежка, но още не бе стигнала най-мъчителната си точка, бе коленичила една жена. Когато каретата наближи, тя се обърна, стана бързо и се доближи до вратата й.

— Това сте вие, монсеньор! Монсеньор, една молба.

С възклицание на нетърпение, но с непроменено лице, монсеньор подаде глава навън.

— Хайде сега! Какво има? Все молби!

— Монсеньор. В името на великия бог! Съпругът ми, горкият.

— Какво е станало с мъжа ти, горкия? Вие и също си знаете. Не може да плати нещо ли?

— Той си плати всичко, монсеньор. Умря.

— Е, значи, е на спокойствие. Мога ли да ти го върна?

— Уви, не, монсеньор! Но той лежи там, под малка обрасла с трева купчина пръст.

— Е!

— Монсеньор, толкова много купчинки пръст има обрасли с трева.

— Е, и какво?

Тя изглеждаше стара, но всъщност беше млада. Държанието й беше на човек в силна скръб: тя ту буйно стискаше възлестите си ръце с изпъкнали вени, ту поставяше една от тях на вратата на каретата — нежно, гальовно, като че това бе човешка гръд и можеше да почувствува умоляващата ласка.

— Монсеньор, чуйте ме! Монсеньор, изслушайте молбата ми! Мъжът ми умря от лишения, толкова много хора умират от лишения, толкова много още ще умрат от недоимък.

— Е, и какво? Мога ли да ги нахраня?

— Монсеньор, това знае добрият господ, но аз не моля за това. Моята молба е да разрешите да поставя на гроба на мъжа ми някакъв малък камък или дъска с името му. Иначе ще се загуби, ще се забрави, няма да го намерят, когато и аз умра от същата болест, и ще ме погребат под някоя друга купчина пръст и трева. Монсеньор, толкова са много и така бързо се увеличават, токова много лишения има. Монсеньор! Монсеньор!

Прислужникът я отстрани от вратата, каретата тръгна в бърз тръс, кочияшите ускориха хода и жената остана далеч зад тях. Монсеньор, отново придружаван от фуриите, се носеше бързо и разстоянието от една-две левги, което го отделяше от замъка му, бързо се скъсяваше.

Навсякъде около него ухаеха сладките миризми на лятната нощ; също като дъжд те безпристрастно заливаха и прашните дрипави, съсипани от труд хора край чешмата, на които пътният работник все още разправяше до втръсване за човека, приличащ на призрак, и ръкомахаше със синята си шапка, върху която градеше самочувствието си. Най-после на слушателите му им омръзна и те се разотидоха един по един, а в малките прозорчета затрепкаха светлинки. Звездите изгряваха, прозорчетата тъмнееха и като че ли светлините не изгаснаха, а излитаха нагоре и оставаха на небето.

В това време господин маркизът стигна в сянката на голяма къща с висок покрив, около която бяха надвиснали много дървета. Светлина на факел озари сянката, когато каретата спираше, и голямата врата на замъка се разтвори за господаря.

— Мосю Шарл, когото очаквам, пристигна ли от Англия?

— Не още, монсеньор.

ГЛАВА IX

ГЛАВАТА НА ГОРГОНАТА1

Замъкът на господин маркиза беше тежка и масивна сграда, отпред с голям, застлан с камъни двор и две каменни стълбища, които се събираха в една каменна тераса пред главната врата. Изобщо всичко беше каменно и навсякъде се виждаха тежки каменни перила, каменни урни, каменни цветя, каменни човешки лица, каменни лъвски глави. Сякаш го беше погледнала главата на Горгоната, когато го бяха построили преди два века.

Като слезе от каретата, господин маркизът тръгна нагоре по широки ниски стъпала. Пред него носеха факела, който достатъчно дръзко нарушаваше тъмнината, за да предизвика високите протести на една кукумявка от покрива на огромната конюшня, скрита сред недалечните дървета. Всичко останало бе толкова тихо, че носеният по стълбите факел и този, който държаха пред голямата врата, горяха, като че бяха в затворена погребална зала, а не на открито, сред нощния въздух. Нямаше друг звук освен гласа на кукумявката и ромола на водата в каменното корито. Беше една от ония тъмни нощи, които по цели часове сдържат дъха си, после издават една дълга, дълбока въздишка и отново задържат дъх.

вернуться

1

Горгона (мит.) — крилато чудовище с огромни зъби, железни нокти и живи змии вместо коси. Погледът й вкаменявал всяко живо същество

1 ... 47 48 49 50 51 52 53 54 55 ... 160
Перейти на страницу:
0
Сюжет
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Атмосфера
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Главный герой
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Общее впечатление
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
Итоговая оценка: 0.0 из 10 (голосов: 0 / История оценок)