Повест за два града
- Автор: Диккенс Чарльз
- Язык: болгарский
- Переводчик: Димитр Стефанов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Повест за два града». Краткое содержание книги:
Макар историческата тема да е просто повод за коментар върху заобикалящата го действителност, и то главно в Англия, Дикенс се е отнесъл много съвестно към фактологията. Освен прочутото съчинение на Карлайл „Френската революция“, за което говори с възторг в предисловието, той положително е ползувал и други източници, както и лични впечатления от посещенията си във Франция и познанствата си с видни революционни мислители и творци на епохата — Луи Блан, Виктор Юго, Емил дьо Жирарден, а също и с историка на революцията Жюл Мишле. Казват, че темата така го завладяла, че дори писал на Карлайл с молба последният да му изпрати някои съчинения, които бил използувал при написването на своя исторически труд. В отговор Карлайл му изпратил две каруци, пълни с книги. Дори и този анекдот да почива на истина, едва ли е нужно да вярваме, че Дикенс е прочел всичко, писано по въпроса; критиците обаче единодушно признават прецизността на историческите факти в романа. Отношението на Дикенс към революцията е противоречиво — от една страна, той правдиво и убедително посочва неизбежността, с която причинената неправда води до революционна разплата, а от друга, отрича якобинския терор и изобщо революционното насилие като метод. Всички преценки на революционните събития, както и паралелите със стабилната Англия се правят от позициите на буржоазния либерализъм. Дикенс вярва, че по-справедливо човешко общество ще се постигне не чрез социална революция, а чрез революция в духа на отделните човешки същества. Този вездесъщ у Дикенс подтик към духовно извисяване кулминира в романа в романтичния план на развръзката и особено в саможертвата на Сидни Картън.
— Междувременно — каза маркизът — аз ще запазя честта и спокойствието на рода, щом вие не желаете да го направите. Но може би сте уморен. Да прекъснем ли разговора си за тази вечер?
— Още само един момент.
— И цял час, ако желаете.
— Господине — каза племенникът, — ние сме вършили зло и сега жънем плодовете на злото.
— Ние сме вършили зло? — повтори маркизът с въпросителна усмивка и изискано посочи най-напред племенника си, а после себе си.
— Нашето семейство, нашето почитаемо семейство, чиято чест значи толкова много и за двама ни по толкова различни начини. Дори по времето на баща ми ние сме вършили страшно много злини и сме прегазвали всяко човешко същество, което е заставало между нас и нашите удоволствия, каквито и да са били те. Защо трябва да наричам това време на баща ми, когато то е също толкова и ваше? Мога ли да отделя брата-близнак на баща си, негов сънаследник и приемник от самия него?
— Това направи смъртта — каза маркизът.
— И остави мен — продължи племенникът, — вплетен в една система, която ми изглежда ужасна; за която съм отговорен, но и безсилен в нея. Остави ме да се стремя да изпълня последната молба, изречена от устните на милата ми майка, и да се подчиня на последния поглед на милите й очи, които ме умоляваха да бъда милостив и да направя преобразования, да се измъчвам да търся напразно подкрепа и сила.
— Ако ги търсите от мен, племеннико — каза маркизът, като го докосна по гърдите с палец — сега те стояха край камината, — търсенето ви ще бъде винаги напразно, бъдете уверен в това.
Докато той стоеше с кутията за емфие в ръка и спокойно гледаше племенника си, всяка изискана права лиши в ясната белота на лицето му бе жестоко, изразително и силно очертана.
Той отново докосна гърдите му, като че пръстът му беше нежният връх на малка шпага, с която той с изтънчен финес пронизваше тялото му, и каза:
— Приятелю, аз ще умра, но ще увековеча системата, при която съм живял.
След като каза това, той си взе за последен път щипка емфие и пусна кутията в джоба си.
— По-добре е да бъдем разумни същества — добави той, след като беше позвънил с едно малко звънче — и да приемем съдбата, която природата ни е отредила. Но вие сте изгубен, мосю Шарл, виждам това.
— Този имот и Франция са загубени за мен — каза тъжно племенникът му. — Аз се отказвам от тях.
— Та нима и двете са ваши, та се отказвате от тях? Франция може би, но имотът? Едва ли е нужно да го споменаваме, но имотът още не е, нали?
— С тези думи нямах никакво намерение да предявявам отсега претенции върху него. Но ако се случи утре да го наследя от вас…
— Което аз имам суетността да се надявам, че не е вероятно.
— …или след двадесет години…
— Правите ми твърде голяма чест — каза маркизът. — Все пак предпочитам именно това предположение.
— …аз ще го изоставя и ще живея по друг начин другаде. Не напускам кой знае какво. Какво представлява той освен пустош на нищетата и разрухата?
— Ха! — каза маркизът, като обгърна с поглед разкошната стая.
— За окото тук е доста красиво, но ако го погледнем като цяло под небето и на дневна светлина, той е една порутена кула на разсипничество, лоша управа, насилничество, дългове, ипотеки, потисничество, глад, голотия и страдание.
— Ха! — каза отново маркизът доста самодоволно.
— Ако някога стане мой, той ще премине в ръце, които по-добре ще знаят как постепенно да го освободят (ако това е възможно) от тегобата, която го смазва, така че поколението на нещастниците, които не могат да го напуснат и които отдавна са доведени до последния предел на търпимото, да страдат по-малко. Но аз не мога да направя това. Върху целия този имот, върху всичката тази земя тежи проклятие.
— А вие? — каза чичото. — Простете любопитството ми, с вашата нова философия как ще благоволите да живеете?
— За да живея, аз трябва да върша това, което и други мои сънародници, дори от благородническо потекло, може би ще трябва да вършат един ден — да работя.
— В Англия например?
— Да. Там, господине, аз не петня честта на рода. Името на рода не може да бъде опетнено в друга страна, защото другаде аз не го нося.
След иззвъняването на звънеца съседната стая светна. През междинната врата сега в нея се виждаше ярка светлина. Маркизът погледна нататък и се вслуша, за да се увери по шума от стъпките, че прислужникът му се отдалечава.