Повест за два града
- Автор: Диккенс Чарльз
- Язык: болгарский
- Переводчик: Димитр Стефанов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Повест за два града». Краткое содержание книги:
Макар историческата тема да е просто повод за коментар върху заобикалящата го действителност, и то главно в Англия, Дикенс се е отнесъл много съвестно към фактологията. Освен прочутото съчинение на Карлайл „Френската революция“, за което говори с възторг в предисловието, той положително е ползувал и други източници, както и лични впечатления от посещенията си във Франция и познанствата си с видни революционни мислители и творци на епохата — Луи Блан, Виктор Юго, Емил дьо Жирарден, а също и с историка на революцията Жюл Мишле. Казват, че темата така го завладяла, че дори писал на Карлайл с молба последният да му изпрати някои съчинения, които бил използувал при написването на своя исторически труд. В отговор Карлайл му изпратил две каруци, пълни с книги. Дори и този анекдот да почива на истина, едва ли е нужно да вярваме, че Дикенс е прочел всичко, писано по въпроса; критиците обаче единодушно признават прецизността на историческите факти в романа. Отношението на Дикенс към революцията е противоречиво — от една страна, той правдиво и убедително посочва неизбежността, с която причинената неправда води до революционна разплата, а от друга, отрича якобинския терор и изобщо революционното насилие като метод. Всички преценки на революционните събития, както и паралелите със стабилната Англия се правят от позициите на буржоазния либерализъм. Дикенс вярва, че по-справедливо човешко общество ще се постигне не чрез социална революция, а чрез революция в духа на отделните човешки същества. Този вездесъщ у Дикенс подтик към духовно извисяване кулминира в романа в романтичния план на развръзката и особено в саможертвата на Сидни Картън.
Не се виждаха много деца, а кучета изобщо нямаше. Що се отнася до мъжете и жените, те трябваше да избират между двете перспективи — живот при възможно най-лоши условия в малкото селце под мелницата или Затвор и Смърт в крепостта на скалата.
Предизвестил пристигането си чрез специален куриер, който яздеше напред, както и чрез плющенето на камшиците на кочияшите, които се извиваха като змии над главите им във вечерния въздух, сякаш го придружаваха фурните, господин маркизът спря каретата си пред вратата на станцията за подмяна на коне. Тя беше близо до чешмата и селяните изоставиха работата си и го загледаха. Той също ги погледна и видя у тях, без да го осъзнава, онова бавно и неумолимо изпиляване на изтощени от мизерия лица и тела, което е създало у англичаните непоклатимата представа, че французите по начало са мършави — убеждение, което щеше да надживее истината с почти сто години.
Господин маркизът гледаше сведените пред него покорни лица, както неговите себеподобни свеждаха глави пред Монсеньора от двореца — с единствената разлика, че тези лица се свеждаха само за да страдат, а не да умилостивяват. В този момент към групата се присъедини и един посивял от прах работник по пътищата.
— Доведете ми този човек! — каза маркизът на куриера.
Човекът бе доведен, с шапка в ръка, и останалите се скупчиха да гледат и слушат, също както бяха направили хората край парижката чешма.
— Покрай тебе ли минах по пътя?
— Истина е, монсеньор. Имах честта да минете покрай мене по пътя.
— Като се изкачвах по хълма и на върха също, нали?
— Истина е, монсеньор.
— Какво гледаше така втренчено?
— Гледах човека, монсеньор.
Той спря за миг и с дрипавата си синя шапка посочи под каретата. Всичките му другари се наведоха да гледат под колата.
— Какъв човек, свиньо? И защо гледаше там?
— Извинете, монсеньор; той висеше на веригата на тежестта на спирачката.
— Кой? — попита пътникът.
— Монсеньор, човекът.
— Дявол да ги вземе тия идиоти! Кой беше този човек? Ти познаваш всички хора в околността. Кой беше този?
— С милостивото ви позволение, монсеньор, той не беше от тоя край. Не съм го виждал никога през живота си.
— Увиснал на веригата? За да се удуши?
— С ваше милостиво разрешение, тъкмо това беше чудното, монсеньор. Главата му висеше назад — ей тъй!
Той се обърна настрани към каретата и се наклони назад, с обърнато нагоре към небето лице и увиснала глава. След това се изправи, замачка шапка и се поклони.
— Как изглеждаше?
— Монсеньор, по-бял беше от мелничаря. Цял покрит с прах, бял като някой таласъм, висок като таласъм.
Описанието предизвика огромно вълнение сред малката тълпа, но всички очи, без да се споглеждат, погледнаха към господин маркиза. Може би за да видят дали на съвестта му не тежи някой призрак.
— Добре си постъпил, няма що — рече маркизът, правилно преценявайки, че няма защо да допуска такива гниди да му развалят настроението, — да видиш крадец на каретата ми и да не си отвориш голямата уста. Пфу! Махнете го оттук, мосю Габел.
Мосю Габел беше началникът на подменната станция и в същото време изпълняваше и някои данъчни длъжности. Той бе приближил с голяма церемониалност и помагаше при този разпит, като строго държеше разпитвания за дрипавия му ръкав.
— Хайде! Махай се! — каза мосю Габел.
— Хванете този непознат човек, ако се опита да пренощува във вашето село, и вижте дали му е чиста работата, Габел.
— Монсеньор, поласкан съм да мога да се поставя на вашите заповеди.
— Онзи избяга ли бе, човече? Къде отиде онзи проклетник?
Проклетникът беше вече под колата заедно с половин дузина близки приятели, на които сочеше веригата със синята си шапка. Други пет-шестима близки приятели бързо го измъкнаха оттам и го представиха със секнал дъх пред маркиза.
— Онзи човек избяга ли, дръвнико, когато спряхме да сложим спирачката?
— Монсеньор, той се хвърли презглава по хълма, както човек се хвърля в река.
— Вижте тази работа, Габел. Карай!
Пет-шестимата, които гледаха веригата, бяха все още между колелата, като овце. Колелата се завъртяха така бързо, че те направо имаха късмет, че спасиха кожите и костите си: добре, че нямаха почти нищо друго, което да спасяват, иначе едва ли щяха да бъдат толкова щастливи.
Устремът, с който каретата потегли от селото и тръгна по нагорнището, скоро секна поради голямата стръмнина. Скоростта постепенно намаля до човешки ход и колата се заклати и тежко затътри нагоре сред многобройните благоухания на лятната нощ. Кочияшите, около чиито глави вместо фурните гъмжаха хиляди мушици, спокойно оправяха краищата на камшиците си; прислужникът крачеше край конете; в далечния сумрак се чуваше тропотът на куриера.