Повест за два града
- Автор: Диккенс Чарльз
- Язык: болгарский
- Переводчик: Димитр Стефанов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Повест за два града». Краткое содержание книги:
Макар историческата тема да е просто повод за коментар върху заобикалящата го действителност, и то главно в Англия, Дикенс се е отнесъл много съвестно към фактологията. Освен прочутото съчинение на Карлайл „Френската революция“, за което говори с възторг в предисловието, той положително е ползувал и други източници, както и лични впечатления от посещенията си във Франция и познанствата си с видни революционни мислители и творци на епохата — Луи Блан, Виктор Юго, Емил дьо Жирарден, а също и с историка на революцията Жюл Мишле. Казват, че темата така го завладяла, че дори писал на Карлайл с молба последният да му изпрати някои съчинения, които бил използувал при написването на своя исторически труд. В отговор Карлайл му изпратил две каруци, пълни с книги. Дори и този анекдот да почива на истина, едва ли е нужно да вярваме, че Дикенс е прочел всичко, писано по въпроса; критиците обаче единодушно признават прецизността на историческите факти в романа. Отношението на Дикенс към революцията е противоречиво — от една страна, той правдиво и убедително посочва неизбежността, с която причинената неправда води до революционна разплата, а от друга, отрича якобинския терор и изобщо революционното насилие като метод. Всички преценки на революционните събития, както и паралелите със стабилната Англия се правят от позициите на буржоазния либерализъм. Дикенс вярва, че по-справедливо човешко общество ще се постигне не чрез социална революция, а чрез революция в духа на отделните човешки същества. Този вездесъщ у Дикенс подтик към духовно извисяване кулминира в романа в романтичния план на развръзката и особено в саможертвата на Сидни Картън.
— Всъщност, господине — продължи племенникът, — доколкото ми е известно, възможно е нарочно да сте се постарали да придадете още по-подозрителен вид на подозрителните обстоятелства, които ме ограждат.
— Не, не, не — каза чичото меко.
— Както и да е — каза отново племенникът, поглеждайки чичо си с дълбоко недоверие, — зная, че вашата дипломация ще използува всички средства, за да ме спре, и ще бъде безскрупулна в избора на средства.
— Приятелю, аз ви предупредих — каза чичото. Двете му ноздри леко пулсираха. — Направете ми услугата да си припомните, че ви казах това много отдавна.
— Спомням си.
— Благодаря — отвърна маркизът с наистина много благ тон.
Звукът на гласа му остана във въздуха, почти като тон на музикален инструмент.
— Всъщност, господине — продължаваше племенникът, — смятам, че вашето нещастие, което за мен е щастие, ме е спасило от френския затвор.
— Не ви разбирам добре — отвърна чичото, като отпиваше от кафето си. — Мога ли да ви помоля да се изясните?
— Убеден съм, че ако не бяхте в немилост в двореца и че ако този облак не лежеше над вас от години вече, едно писмо de cachet (Кралски указ за заточение без съд и следствие) щеше да ме изпрати в някоя крепост за много дълго време.
— Възможно е — каза чичото с невъзмутимо спокойствие. — За честта на семейството бих могъл да реша да ви причиня дори такава неприятност. Моля да ме извините!
— Както виждам, онзиденшният прием е бил, както обикновено, хладен, за мое щастие — забеляза племенникът.
— Не бих счел, че е за ваше щастие, приятелю — отвърна чичото с изискана учтивост; — на ваше място не бих бил толкова сигурен в това. Една добра възможност да поразмислите, заобиколен от предимствата на самотата, би могла да повлияе много по-благотворно на съдбата ви, отколкото й влияете вие самият. Но да обсъждаме този въпрос е излишно. Както вие се изразихте, аз съм в немилост. Тези малки средства за промяна, тези изискани помощници на могъществото и честта на благородните семейства, тези дребни благодеяния, които биха могли да ви причинят такова неудобство, днес могат да се получат само чрез натрапчиви молби или срещу услуга. Толкова много хора се домогват до тях, а (сравнително) толкова малко ги получават! Някога не беше тъй, но всички неща от този род във Франция се влошиха. Нашите недалечни прадеди са имали власт над живота и смъртта на околното простолюдие. Много такива кучета са били отвеждани от тази стая към бесилката: известно е, че в съседната стая (моята спалня) един човек е бил намушен с кинжал на място, задето произнесъл някаква обида над собствената си дъщеря — неговата собствена дъщеря! Загубихме много привилегии. На мода дойде нова философия и за да утвърдим положението си, може да ни се наложи (не стигам дотам да кажа, че това ще стане, а може да стане) да понесем истински неприятности. Всичко това е много лошо, много лошо!
Маркизът взе между пръстите си малко емфие и поклати глава с такава доза изискано отчаяние, каквато беше прилично да се изпитва по отношение на страната, която все още имаше за свой поданик него — това велико възродително средство.
— И в миналото, и в ново време така сме утвърждавали положението си — каза мрачно племенникът, — че, изглежда, във Франция няма по-презряно име от нашето.
— Да се надяваме, че е така — рече чичото. — Презрението е неволната почит, която по-низшите оказват на по-висшите.
— Няма нито едно лице в цялата област около нас — продължи племенникът с предишния си тон, — което да ме гледа с друг вид почит освен мрачната почит на страха и робското чувство.
— Това е комплимент за величието на рода ни — каза маркизът — и той е заслужен чрез средствата и начина, но който родът ни е поддържал величието си. Ха! — И той си взе още малко емфие и леко кръстоса крака.
Но когато племенникът му, облегнал лакът на масата, закри замислено и отчаяно очи с ръка, хубавата маска го изгледа косо с много по-силно и остро изражение на неодобрение, отколкото отговаряше на престореното безразличие на този, чието лице тя покриваше.
— Подтисничеството е единствената трайна философия. Мрачната почит на страха и робското чувство, приятелю — забеляза маркизът, — ще карат кучетата да се подчиняват на камшика, докато този покрив — той погледна нагоре — се крепи над главите ни.
Това можеше да не трае толкова дълго, колкото предполагаше маркизът. Ако тази вечер някой би могъл да му покаже картината на замъка му и на петдесет други като неговия такава, каквато щеше да бъде само след няколко години, той би се затруднил да познае своя измежду ужасните, обгорели и разсипани от грабежи развалини. А колкото до покрива, с който се хвалеше, може би щеше да му се стори, че той скрива небето по един нов начин, а именно завинаги от очите на хората, чиито тела неговото олово бе пронизало, изстреляно през дулата на стотици хиляди мускети.