Песента на Кали
- Автор: Симмонс Дэн
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Песента на Кали». Краткое содержание книги:
Робърт Лучак е командирован от списание „Харпърс“ в Калкута и заминава заедно с жена си и с детето си, за да издири известен индийски поет, който от години е смятан за мъртъв, но се е появил отново при странни обстоятелства. В Калкута обаче всичко е сложно и заплетено и задачата, с която е натоварен Лучак, се превръща в ужасен кошмар, след като той научава, че според мълвата поетът М. Дас е възкресен с кървав зловещ обред с човешки жертвоприношения.
Лучак не иска нищо повече от това да вземе интервю от Дас и да се прибере със семейството си, но става жертва на тъмни сили, древни и неумолими, повлекли го във водовъртеж от насилие, което заплашва да потопи целия свят в Страховитата нощ, спуснала се над Калкута.
— Не си ми казала, че по време на закуска си видяла как онази жена е била ударена от ток и за малко да умре.
— Не си ме питал.
Има моменти, когато дори един съпруг знае, че трябва да замълчи. Гледахме през мърдащата пелена на дъжда бордеите отстрани на пътя. Някои от хората там дори не се опитваха да се скрият от дъжда и клечаха безжизнено в калта, свели глави под пороя.
— Видя ли децата? — попита тихо Амрита.
Не ги бях забелязал, но сега им обърнах внимание, Имаше момиченца на по седем-осем години, които държаха деца. За да се предпазят от дъжда, бяха застанали под навеси, надлези и протекли платнища. Дрипавите им рокли бяха боядисани в ярки цветове, но дори огненочервеното и морскосиньото не можеха да прикрият мръсотията и вехторията. По тънките си като вейки китки и глезени момичетата носеха гривни от масивно злато. Бъдещата си зестра.
— Има много деца — отбелязах аз.
— И в същото време почти няма деца — почти прошепна Амрита.
Бързо осъзнах, че е права. За повечето деца, които виждахме, детството вече беше отминало. Чакаше ги бъдеще, в което им предстояха грижи за по-малките братя и сестри, тежък труд, ранен брак, грижи за собствените им деца. Сред по-малките деца, които виждахме да тичат голи в калта, само единици щяха да оцелеят през следващите няколко години. А онези, които все пак доживееха до нашата възраст, щяха да посрещнат новия век в нация, която е надхвърлила един милиард души и която е изправена пред глад и обществен хаос.
— Боби — каза Амрита. — Знам, че в американските начални училища не се преподава сериозно математика, но в гимназията сте учили Евклидова геометрия, нали?
— Да, тя, моето момиче, се учи дори в прогимназията.
— Тогава знаеш, че има и неевклидова геометрия.
— Чувал съм за нея какви ли не ужасии.
— Сериозно ти говоря, Боби. Опитвам се да разбера нещо тук.
— Я да чуем.
— Ами замислих се за това, след като споменах на Чатерджи множествата и експериментите.
— Аха.
— Щом индийската култура е експеримент, западняшките ми предубеждения ми подсказват, че той се е провалил. Най-малкото като способност да се приспособява и да защитава хората.
— Безспорно.
— Но ако тя е просто друго множество, моята метафора предполага много по-страшна възможност.
— Каква?
— Ако възприемаме нещата като множества, убедена съм, че моите две културни множества са напълно несъвместими. А самата аз съм рожба на тези две култури. Излиза, че съм елемент, общ за две множества, които нямат помежду си общи елементи.
— Изтокът си е Изток, Западът — Запад и те никога не ще се срещнат.
— Разбираш какъв ми е проблемът, нали, Боби?
— Може би един психолог, специалист по брачните проблеми, би могъл да…
— Млъквай, де. Покрай тази метафора ми хрумна едно по-стряскащо сравнение. Ами ако различията, които ни плашат в Калкута, са породени от култура, която е не друго множество, а съвсем различна геометрия?
— А каква е разликата?
— Мислех, че познаваш Евклид.
— Запознавали са ни, но така и не успяхме да се сближим.
Амрита въздъхна и се взря в промишления кошмар, сред който пътувахме. Хрумна ми, че това тук е индустриалната пустош от „Гетсби“ на Фицджералд, повдигната на десета степен. Хрумна ми още, че и моите литературни сравнения вече са заразени от математическите метафори на Амрита.
Видях мъж, клекнал да се облекчи край пътя. Той вдигна ризата над главата си и приготви пиринчено канче с вода така, че да го достига с пръстите на лявата ръка.
— Теориите за множествата и за числата се застъпват — продължи Амрита. От напрежението в гласа й изведнъж осъзнах, че тя говори съвсем сериозно. — А геометриите не се застъпват. Те се основават на различни теореми, признават различни аксиоми и пораждат различни истини.
— Различни истини ли? — повторих аз. — Нима е възможно да има различни истини?
— Сигурно не е възможно — рече Амрита. — Истината сигурно е една. И само една от геометриите е истинска. Но въпросът е: какво става с мен… с всички нас… ако сме избрали погрешната истина?
Когато влязохме в хотела, ни чакаха от полицията.
— Един господин иска да ви види — обясни заместник-управителят, докато ми подаваше ключа от стаята.
Погледнах към фоайето — смятах, че ще видя Кришна, но мъжът, който стана от лилавото канапе, беше висок, с тюрбан и брада, очевидно сикх.
— Господин Люч-щак?
— Лу-чак. Да, аз съм.
— Казвам се Сингх, следовател от Полицейското управление на Калкута.
Той ми показа значка и излиняла снимка в пожълтяла пластмасова карта.
— Следовател ли?
Не му протегнах ръка.