Песента на Кали
- Автор: Симмонс Дэн
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Песента на Кали». Краткое содержание книги:
Робърт Лучак е командирован от списание „Харпърс“ в Калкута и заминава заедно с жена си и с детето си, за да издири известен индийски поет, който от години е смятан за мъртъв, но се е появил отново при странни обстоятелства. В Калкута обаче всичко е сложно и заплетено и задачата, с която е натоварен Лучак, се превръща в ужасен кошмар, след като той научава, че според мълвата поетът М. Дас е възкресен с кървав зловещ обред с човешки жертвоприношения.
Лучак не иска нищо повече от това да вземе интервю от Дас и да се прибере със семейството си, но става жертва на тъмни сили, древни и неумолими, повлекли го във водовъртеж от насилие, което заплашва да потопи целия свят в Страховитата нощ, спуснала се над Калкута.
Сингх кимна, сякаш смяташе подхода ми за доста разумен. После си записа набързо нещо в малък бележник на спирала и си допи тоника.
— Благодаря ви, господин Лучак. Помогнахте ми много. Още веднъж извинете, че ви наруших съботната вечер.
— Не се притеснявайте.
— А, да — допълни той, — и още нещо.
— Да?
— Утре, когато отидете да вземете ръкописа, за който се твърди, че е на Дас, нали нямате нищо против полицаи от Градското управление да ви следват незабележимо? Това може да помогне на разследването.
— Да ме следят ли? — повторих аз.
Допих джина с тоник. Ако възразях, можех да си навлека главоболия, а и полицаите сигурно пак щяха да ни следят. Освен това, ако знаех, че някъде наблизо има полицаи, това сигурно щеше да поразсее тревогата, която ме бе обзела за срещата.
— По-добре не казвайте на колегите си — допълни Сингх.
Аз кимнах. Беше ми все тая дали Чатерджи, Гупта и целият Съюз на писателите ще си имат неприятности.
— Добре — казах аз. — Нямам нищо против. Щом ще помогне на разследването. Лично аз нямам представа дали Дас наистина е жив. С удоволствие ще ви съдействам.
— Прекрасно. — Следователят Сингх се изправи и най-после двамата се ръкувахме. — Приятно пътуване, господин Лучак. И творчески успехи.
— Благодаря ви, господин следовател.
Цяла вечер не спря да вали. Дори и с Амрита да смятахме да прекараме съботната вечер навън в града, беше достатъчно да дръпнем завесите и да надзърнем през прозореца, за да се откажем от такива мисли при вида на калта, пороя и загнездилата се навсякъде беднотия. Тропическият здрач се свеждаше до кратък преход между сивия дъждовен ден и черната дъждовна нощ. В другия край на наводнения площад мъждукаха няколко фенера.
Виктория беше уморена и нервна, затова я сложихме рано в гнездото й върху леглото. После се обадихме в румсървиса и чакахме цял час вечерята. Накрая тя все пак се появи, но се свеждаше главно до урок никога да не поръчвам в индуистка държава сандвичи с печено. Примолих се на Амрита Да ми даде малко от вкусната си китайска храна.
В девет часа, докато тя си взимаше душ преди лягане, на вратата се почука. Едно момче носеше плата от магазина за сарита. Беше мокро до кости, но платът беше добре опакован в голям найлонов плик. Дадох му бакшиш от десет рупии, момчето обаче настоя да съм ги сменял с две банкноти от по пет рупии. Банкнотата от десет рупии беше леко скъсана и в Индия явно не приемаха пари, ако са повредени. Тази размяна ми развали настроението, после пък Амрита излезе в копринения халат от банята, надзърна само веднъж в плика и оповести, че това не е нейният плат. В магазина бяха разменили нейната поръчка с поръчката на Камахия. Цели двайсет минути търсихме в указателя телефона на младата жена, но „Бхарати“ се срещаше точно толкова често, колкото името „Джоунс“ в телефонния указател на Ню Йорк, а и Амрита подозираше, че семейството на Камахия вероятно няма телефон.
— Чудо голямо! — казах аз.
— Лесно ти е на теб. Не си обикалял цял час, докато намериш плата, който ти трябва.
— Камахия сигурно ще ти донесе твоя.
— Дано го направи утре, щом ще пътуваме рано в понеделник сутринта.
Легнахме си рано. Виктория се събуди веднъж, разплакана от нещо в невръстния си сън и понеже размахваше ръце и крака, я гушнах и тръгнах да я разхождам из стаята, докато тя не се унесе и не олигави блажено рамото ми. През следващите два часа ми се струваше, че в стаята е ту много горещо, ту студено. Стените попукваха от различни механични звуци. Имах чувството, че вътре в тях се движат множество кухненски асансьори, усърдно качвани и смъквани от вериги и макари. През няколко врати група араби крещяха и се смееха — изобщо не се сещаха да влязат вътре в апартамента и да затворят вратата.
Някъде в единайсет и половина станах от леглото с влажни чаршафи и отидох на прозореца. Дъждът още шибаше тъмната улица. Нямаше никакво движение.
Отворих куфара. Бях взел само две книги: бройка от стихосбирката си с твърди корици, която беше излязла съвсем наскоро, и стихосбирка на М. Дас с меки корици, издание на „Пенгуин“, която бях купил от една книжарница в Лондон. Седнах на стола при вратата и щракнах нощната лампа.
Признавам си, първо разлистих собствената си книга. Тя се разгърна на краткото стихотворение „Зимни духове“. Опитах се да го прочета от началото до края, но яркият образ на старицата, която се разхожда из ферма във Върмънт и общува с приятелски настроените домашни духове, а снегът се сипе по нивите наоколо, някак не се връзваше с горещата нощ в Калкута и звука на бездушния проливен дъжд, който блъскаше по рамките на прозорците. Взех другата книга.