Песента на Кали
- Автор: Симмонс Дэн
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Песента на Кали». Краткое содержание книги:
Робърт Лучак е командирован от списание „Харпърс“ в Калкута и заминава заедно с жена си и с детето си, за да издири известен индийски поет, който от години е смятан за мъртъв, но се е появил отново при странни обстоятелства. В Калкута обаче всичко е сложно и заплетено и задачата, с която е натоварен Лучак, се превръща в ужасен кошмар, след като той научава, че според мълвата поетът М. Дас е възкресен с кървав зловещ обред с човешки жертвоприношения.
Лучак не иска нищо повече от това да вземе интервю от Дас и да се прибере със семейството си, но става жертва на тъмни сили, древни и неумолими, повлекли го във водовъртеж от насилие, което заплашва да потопи целия свят в Страховитата нощ, спуснала се над Калкута.
— Господин Лучак, бих искал да поговорим за един случай, който управлението разследва.
„Кришна ме е забъркал в някаква история.“
— Какъв случай, господин следовател?
— Изчезването на М. Дас.
— А, това ли! — възкликнах аз и подадох на Амрита ключа от стаята. Нямах намерение да каня горе следователя. — С жена ми искате ли да говорите, господин следовател? Малката трябва да се нахрани.
— Не. Ще ни отнеме само минута, господин Лучак. Извинявайте, че ви развалям следобеда.
Амрита понесе Виктория към асансьора, а аз се огледах. Заместник-директорът и няколко пикола ни наблюдаваха любопитно.
— Дали да не отидем в Стаята за гости, господин следовател?
Това беше индийският евфемизъм за бара.
— Чудесно.
В бара беше по-сумрачно, но аз успях да разгледам високия сикх, докато си поръчвах джин с тоник, а той — само тоник. В гласа му се долавяше ехото на годините, прекарани в Англия, но не провлаченото произношение на Оксфорд, а отсечената точност на Сандхърст10 или някоя от другите академии. Мъжът беше облечен в добре скроен бежов костюм, който много приличаше на униформа. Тюрбанът беше виненочервен.
Външният му вид потвърди малкото неща, които знаех за сикхите. Малцинствена религиозна общност, те вероятно съставляваха най-войнствената и съзидателна част от индийското общество. Бяха техничари по душа и макар че повечето живееха в Пенджаб, се срещаха почти навсякъде из страната — караха например таксита или управляваха сложна апаратура. Бащата на Амрита ми беше споменавал, че деветдесет на сто от неговите водачи на булдозери са били сикхи. Пак сикхите преобладаваха в горните ешелони на въоръжените сили и полицията. Според разказите на Амрита само сикхите успели да се възползват от Зелената революция и съвременната селскостопанска техника, които приложили в огромните си кооперативи в Северна Индия.
Пак сикхите носели отговорност за много от кланетата на цивилни мюсюлмани по време на размириците между двете религиозни общности.
— Наздраве — каза следователят сикх и отпи от тоника.
В масивния му ръчен часовник изтрака метална гривна. Тя олицетворяваше вярата му, точно както брадата и малкият обреден кинжал, който той вероятно носеше. В четвъртък един мъж от охраната на летището в Бомбай беше попитал сикха пред нас на опашката дали носи друго оръжие освен сабята. Всички бяхме претърсени, а сикхът само изсумтя, че не носи оръжие, и беше пуснат да мине.
— С какво мога да бъда полезен, господин следовател?
— Можете да ни съобщите дали знаете къде се намира поетът М. Дас.
— Дас е изчезнал преди много време, господине. Изненадан съм, че още се интересувате.
— Случаят му се разследва и досега, уважаеми господине. През 1969 година следователите са стигнали до извода, че той вероятно е станал жертва на престъпление. Във вашата държава делата за убийства имат ли давност?
— Не, според мен нямат — отговорих аз. — Но в Щатите трябва да се открие труп, за да се обяви, че става дума за убийство.
— Точно така. Затова ще ви бъдем признателни за всичко, което можете да ни съобщите. М. Дас е оставил мнозина влиятелни приятели, господин Лучак. Днес, осем години след изчезването на поета, доста от тях са се издигнали и се радват на още по-голямо уважение. Всички ще изпитаме облекчение, ако случаят бъде приключен.
— Добре — казах аз и му обясних какво ми е възложено от „Харпърс“ и каква е уговорката със Съюза на бенгалските писатели.
Подвоумих се дали да му разказвам за Кришна и Муктанандаджи, после реших, че такива небивалици само ще създадат на полицаите излишни усложнения.
— Значи нямате друго потвърждение, че М. Дас е жив, освен поемата, която ще получите или няма да получите чрез Съюза на писателите? — попита Сингх.
— Това и писмото, което Майкъл Ленард Чатерджи прочете на заседанието на Изпълнителния съвет — казах аз.
Сингх кимна, сякаш знаеше много добре за писмото. Попита:
— И смятате утре да вземете ръкописа, така ли?
— Да.
— Къде ще стане това?
— Не знам. Още не са ми казали.
— По кое време.
— И това не са ми съобщили.
— Ще се срещнете ли с Дас?
— Не. Поне аз не мисля, че ще се срещнем. Не, сигурен съм, че няма да го видя.
— Защо?
— Ами защото всичките ми молби да се срещна с великия творец и да се убедя, че е жив, се натъкнаха на каменна стена.
— На каменна стена ли?
— На отрицателен отговор. На категоричен отказ.
— О! А не смятате ли да се видите с него след това?
— Не. А ми се искаше. Щеше да бъде хубаво към статията ми да има и интервю. Но да ви призная, господин следовател, ще се радвам да го взема този проклет ръкопис, утре сутринта да си тръгна заедно с жена ми и с детето от Калкута и да предоставя на литераторите да преценят дали поемата е писана от М. Дас.
10
Градче, където се намира Кралската военна академия. — Б.пр.