Жена с минало
- Автор: Фийдър Джейн
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Жена с минало». Краткое содержание книги:
— Защо всъщност се бориш с мен, малката ми? Много добре знаеш, че няма да ти причиня болка. Знаеш и че се бориш повече със себе си, отколкото с мен.
— Не е вярно! — отговори сърдито тя, но съпротивата й бързо отслабваше… тялото й трепереше като клон под напора на вятъра. Желанието се събуди, недвусмислено и настойчиво.
— Ти си голяма майсторка на лъжите — заяви тихо той и сложи пръст под брадичката й. — Но нима си въобразяваш, че не усещам желанието ти? Нима си мислиш, че не го чета в очите ти?
Мередит веднага затвори очи, за да скрие истината от него. Демиън пусна китките и помилва връхчето на носа й.
— Отговори ми, Мери Трелоуни — заповяда той, наведе се и докосна с устни затворените й очи. Връхчето на езика му мина по нежните мигли, плъзна се към бузата и ухото. Мери простена задавено, когато зъбите му гризнаха чувствителното крайче на ухото й. След миг езикът му се плъзна в ушната мида, очерта контурите й и тя се разтрепери още по-силно. Пръстите му помилваха шията й и слязоха към меката закръгленост на гърдите. Тя се изви към него, наполовина от протест, наполовина от горещ копнеж, и чу как той също простена. Коравото доказателство за желанието му се отри в бедрата й. Връхчетата на гърдите й потърсиха милващата му ръка и пламнаха под тесния корсаж. Устата му завладя нейната в примамливо нежна целувка, докато тя реагира и захапа долната му устна със зъби като зрял плод. Езикът й се пъхна в топлия отвор на устата му и тя се изненада колко добре се почувства там.
Петнистата кобила се спъна в една дупка и колата се разлюля. Демиън моментално я обгърна по-здраво с двете си ръце, вдигна глава, хвана поводите и успокои животното. Мередит установи, че не можеше да се движи, че не иска да се възползва от прекъсването, което до преди няколко минути щеше да бъде добре дошло. Сега обаче разумът й беше отлетял някъде много далеч, тя лежеше спокойно в прегръдката му и търпеливо очакваше нови прояви на внимание.
— Имаш учудващо невинни очи за лъжкиня — проговори дрезгаво той, помилва отново нослето й, после очерта контурите на устните й. Езикът й навлажни връхчето на пръста му, привлече го между зъбите, гризна го закачливо и много, много чувствено. Демиън изохка, вдигна я към себе си, наклони главата й и жадно впи устни в нейните.
На света вече нямаше нищо друго освен това прекрасно сливане на устните и езиците; горещата влага на дъха му върху шията й, докато целуваше пулсиращата вратна вена; слабостта в тялото й, което се подготвяше да осъществи най-горещия си копнеж. Ръцете му помилваха глезените й, плъзнаха се към бедрата и отстраниха пречещите дипли от коприна и памук, за да открият бедрата и голата кожа над чорапите.
Дали поради интимността на това докосване или от лекия вятър, който се появи изведнъж и лъхна хлад върху бузите и разголените й крака, но Мери рязко се събуди от чувствения сън и се върна в суровата действителност. Каквато и да беше причината, тя се изтръгна от прегръдката му и блъсна търсещата му ръка.
— Не, това е лудост! Вие не разбирате.
— Какво не разбирам? — Той спря да я милва и я погледна право в очите. Във виолетовите дълбини светеше желание, примесено с объркване и страх. В следващия момент погледът й се замъгли от сълзи.
— Не разбирате, че аз трябва да живея тук — и да не си създавам неприятности. Представяте ли си какво ще стане, ако открият, че се забавлявам по такъв непочтен начин с мъж, който не е от Корнуол и няма какво да губи! Вие можете да си отидете в Лондон винаги когато искате, сър, да избягате от презрението. Но аз живея тук. Това е моят дом!
Думите й звучаха убедително, но това бе само половината истина, прикриваше истинското й положение, каквото и да беше то. Страхът обаче беше истински, все едно откъде беше дошъл. Тя трепереше, но вече не от страст.
Той нямаше какво да губи, затова изрече следващите думи с мека решителност:
— Мередит, моят свят би могъл да стане и твой.
— Какво искате да кажете? — Тя го погледна неразбиращо.
— Искам да станеш моя жена — обясни просто той. В продължение на цяла минута тя го гледаше безизразно, после стигна до единственото обяснение, което можеше да й хрумне след такова предложение.
— Боя се, че сте си загубили ума, милорд! Нямате право да ми се подигравате по този начин! — Тя грабна поводите и гневно удари по гърба кобилата, която се впусна в неравен тръс.
— Не говори глупости, Мередит — укори я спокойно Ръдърфорд. — Аз говоря напълно сериозно. Това стана някак си от само себе си. Аз те обичам!