Жена с минало
- Автор: Фийдър Джейн
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Жена с минало». Краткое содержание книги:
— Пак ли имате намерение да се приберете вкъщи пеша, лейди Блейк? — пошушна в ухото й лордът, когато я настигна на път към трапезарията.
— Благодаря ви, но този път съм с кола — отговори тя, сякаш й бе предложил да я откара.
— Тогава ми позволете да ви придружа — помоли той.
— Много сте любезен, милорд, наистина. Но моят млад ратай дойде с мен, за да ме пази.
— Веднага го изпратете у дома!
Заповедта беше изречена с най-добрия полковнически тон и Мери пое остро въздух.
— Искам да ви кажа нещо важно — продължи все така шепнешком Демиън, — затова слугата е излишен. Като го чуете, ще ви стане ясно защо трябва да бъдем сами. — Той се отдалечи от нея и до края на вечерта двамата не размениха нито дума.
Мередит се разтревожи не на шега. Знаеше, че накрая ще му се подчини, но в гласа му звучеше такава сериозност, сякаш й даваше да разбере, че времето на игричките е отминало. Въпреки тревожните камбанки в главата й тя беше любопитна да разбере какво има да й каже; затова веднага след вечерята отиде в преддверието, където стоеше икономът.
— Якобсън, бихте ли казали на моя Томи, че трябва да се върне веднага в Пенденис? Утре трябва да става рано и аз не искам да го държа толкова дълго далече от удобното легло.
— Разбира се, милейди! — Поръчението не изненада особено стария Якобсън. — Лейди Блейк беше известна с доброто си отношение към слугите, особено към младите. Повече го учуди фактът, че младата дама очевидно нямаше да си тръгне първа, както правеше обикновено.
Когато най-сетне си тръгнаха, това стана по настояване на лорд Ръдърфорд.
— Ще позволите ли да ви донеса наметката? — попита любезно той, докато тя разговаряше с лейди Колиер. — Колата ви е вече пред входа.
На езика й беше да отговори, че не е поръчвала колата си и няма никакво намерение да си тръгне толкова рано — но тогава всички щяха да се учудят на внезапния изблик на живот. Единствената възможност беше да се усмихне покорно. За нейно облекчение лорд Ръдърфорд не направи опит да я придружи публично. Позволи й да се сбогува и да се отдалечи доста от къщата на Ансби, преди черният жребец да я настигне.
— Тази вечер май се упражнявате в изкуството да бъдете послушна ученичка — проговори одобрително той и спря Сарацин.
— Така ли, милорд? Вас обаче явно не са ви учили да признавате чуждата победа с достойнство. — Мередит остави поводите в скута си. Знаеше, че е абсурдно да се опитва да избяга със старата петниста кобила и тежката карета.
— Може би щях да се науча, ако не бях убеден, че победа над вас може да бъде само пирова победа — отговори той и нави поводите на Сарацин около издатината на седлото, след което се метна при нея на капрата.
— Какво имате да ми кажете, милорд? — попита Мери, която упорито гледаше пътя пред себе си.
— Първо трябва да направя нещо. Дължа ви го, ако си спомняте. — Той взе поводите от ръцете й. — Кобилата ви знае ли пътя към къщи?
— Сигурно. О, какво правите?
— Надявам се, че въпросът е бил само реторичен — промърмори той, прегърна я и я сложи в скута си. Обзета от внезапна паника, Мери се опита да се отбранява, но мускулестите бедра под треперещото й тяло се стегнаха, ръцете му се увиха около нея и я обърнаха настрана, докато легна на гърдите му. Нямаше как да се измъкне от тази прегръдка и когато го разбра, тя спря да се отбранява. Всичко това ставаше безшумно. Когато главата й се притисна до гърдите му, тя чу лудото биене на сърцето му, затвори очи и се наслади на новото усещане.
— Така е много по-добре. — Гласът му, в който се примесваха смях и задоволство, я върна отново в действителността. Паниката отстъпи място на гнева.
— Веднага ме пуснете! — Тя го блъсна в гърдите, възмутена от нахалството му. Демиън само изхъмка презрително и затвори за миг очи, за да се наслади на гъвкавото тяло в ръцете си. Вече знаеше защо и откъде Мери Трелоуни притежаваше такава сила и това укрепи решителността му да изостави всички правила на кавалерството, за да постигне целта си. Изобщо не се чувстваше виновен. Проклетата малка контрабандистка в ръцете му също нарушаваше всички правила на приличието и това я правеше лесна плячка за опитния прелъстител, а днес му харесваше да играе тази роля. Не се съмняваше, че големият коз в ръката му беше знанието за дълбокия източник на страстта й, от която — той беше напълно убеден в това, — никой до днес не беше черпил с пълни шепи.
Той разхлаби хватката си, за да й даде малко свобода на движение, но не я освободи напълно. И тъй като нямаше желание да злоупотребява с него като барабан, хвана двете й ръце и ги вдигна над главата.