Като цвят по течението
- Автор: Удиуиз Катлийн
- Язык: болгарский
- Переводчик: Диляна Радинска
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Като цвят по течението». Краткое содержание книги:
— Това ли е новата ти прислужница? — Думите бяха произнесени въпросително, но той прекрасно знаеше отговора.
Гейдж кимна несъсредоточено.
Рамзи заслони очите си с ръка, за да види жената по-добре.
— От тук ми изглежда доста хубавка.
— Хубава е.
— Не прилича много на жена ти, с тая червена коса.
— Изобщо.
— Ще я задържиш ли?
— Колкото е нужно.
Рамзи засука замислено мустака си и се взря в своя приятел с вдигнати рунтави вежди.
— Колкото е нужно за какво?
Крехката женска фигура се скри във вътрешността на къщата и Гейдж се върна към работата си, като хвана края на една тежка дъска в очакване Рамзи да я поеме от другия край. Когато мъжът не стори това, той изръмжа нетърпеливо:
— Какво ти става, Рамзи? Събуди се!
Рамзи изсумтя и се наведе към дъската.
— Ако питаш мене, чини ми се, че си лапнал въдицата.
— Какво, по дяволите, искаш да кажеш?
— А ти как мислиш? — сопна се Рамзи. — Излиза оная малка червенокоска на верандата и ти тутакси си загубваш ума. Никога досега не съм те виждал толкова сащисан. Никога не съм те виждал да зяпаш като гладна хрътка Роксана, нищо че тя все се навърта край тебе.
— Няма и да ме видиш — измърмори Гейдж.
— Е, какво ще правиш с нея?
Гейдж го погледна сепнато.
— С коя „нея“? С Роксана?
Рамзи завъртя отчаяно очи и почти изкрещя:
— Не, дявол го взел! С червенокосата!
Едната вежда на Гейдж се изви рязко нагоре, а погледът му надменно прониза по-възрастния мъж.
— Когато реша какво да правя, ще те уведомя — изръмжат ой. — А дотогава си гледай работата, старо магаре!
На лицето на Рамзи се изписа престорен гняв.
— Можеш да се пениш колкото си щеш, господин Торнтън, ама ще ти напомня, че работата ми зависи от тебе! Без твоя светлост никой от нас не струва и пукнат грош! И ако се тревожа за тебе, то е само защото ме е грижа за собствената ми проклета кожа и за прехраната на семейството ми.
Гейдж не обърна внимание на обясненията му.
— Не си достатъчно стар, за да ми бъдеш баща, така че престани да се държиш като такъв. И без това си имаш достатъчно синове, за които да се грижиш.
— Хм, тогава смятай, че ти говоря като приятел — каза Рамзи и се засмя. — Чуй сега един приятелски съвет. Отдалеч си личи, че ти трябва онова, което само една жена може да ти даде. И като гледам тоя огън в очите ти, все си мисля, че няма да си щастлив просто да душиш край полите на онова малко девойче — не и когато би предпочел да си под тях.
Гейдж неволно трепна. Рамзи беше налучкал самата сърцевина на проблема, който го изгаряше отвътре, сякаш четеше мислите му. Не беше от хората, които търсят услугите на леки момичета, и се бе опитал да заглуши все по-силната си нужда от жена с пълно отдаване на работата си. Кратката целувка с Шимейн го беше изненадала може би повече, отколкото бе изненадала самата нея. Беше го пронизала като нажежено желязо, карайки го да усети болезнено кипящата у него жажда. За да не се постави в неловкото положение да й позволи да види въздействието, което му е оказала, той бе побягнал като подплашено куче. Ето, дори сега, когато Рамзи му казваше истината право в очите, Гейдж предпочиташе да я отрече.
— Твоят съвет, драги ми приятелю, е похотлив като бик в обор с крави, но аз целя нещо повече от онова, което ми предлагаш.
Рамзи изсумтя презрително и погледна през рамо към къщата.
— Да, забелязах.
До този ден Шимейн никога не бе предполагала, че притежава талант да се занимава с деца. Въпреки своята неопитност, тя беше успяла да спечели доверието и интереса на Андрю с хлебния човек и с импровизирания си куклен театър. Момчето вече нямаше нищо против да се сприятели с нея и с радост й позволи да го изкъпе в легена и да измие косата му. А когато Шимейн насапуниса ръцете си и духна пяната, за да направи сапунени мехурчета, Андрю се закиска весело и се заигра с малките балончета, като промушваше пръст през онези, които прелитаха край него и пляскаше с ръце, щом те се пукваха и изчезваха във въздуха.
Шимейн тъкмо обличаше момчето в спалнята на господаря си, когато откъм входната врата долетя настоятелно хлопане. Тя уви Андрю в едно малко одеяло, взе то на ръце и побърза да отвори. На прага стоеше висока жена с груби черти и сламеноруса коса, силно опъната назад във висок кок. Шимейн кимна лекичко за поздрав. В отговор жената се усмихна едва-едва.
— Аз съм Роксана Корбин… — Сивият й поглед се плъзна надолу по крехката фигура на Шимейн и по износената рокля, която й бе позната до болка. Беше роклята, която Виктория Торнтън предпочиташе да носи, когато работеше в градината или вършеше някаква друга не дотам чиста работа, заплашваща да повреди по-хубавите й дрехи. При мисълта, че Гейдж е дал на тази престъпница роклята на мъртвата си съпруга, сърцето на Роксана се изпълни с омраза, която тя не си направи труда да прикрива, когато вдигна отново поглед към заинтригуваните зелени очи на Шимейн. — А ти трябва да си робинята, Шимейн О’Хърн.