Приказка за Стоедин
- Автор: Русев Никола
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Приказка за Стоедин». Краткое содержание книги:
11
Свечерило и месечината се подала.
Спас и Спаска, коленичили насред двора, биели чела в земята и горещо се молели:
— Божке, дай му сила на момченцето, да я прерипне тая Гуджова ограда, леле, нека я мигом прерипне!… Па му благослови ръчицата, та да надвие тоя скот, тоя никаквец Гуджо и да му вземе пустата вълшебна кърпица, леле! Нека я вземе, божке, нека успее, от сърце ти се молиме!… Нека й се зарадва това харно момченце, заслужава да й се порадва някое време! И още тая нощ да си се прибере насам, да се не блъска до съмнало из тъмните гъстаци, божке, та да му трепере ризата от страх…
— А, това няма да може — прекратил молитвата Спас.
— Що?
— Далече е, драга ми невесто, пиле Спаске, няма да сколаса. Нали помня. Цяла нощ се връщах навремето.
Спаска помислила, помислила — и преправила молитвата:
— От сърце ти се молиме, божке, дай му сила и късмет още на заранта да си се прибере, че дълъг път го чака, за жива вода е тръгнало, горкото!… Помогни му, божке, не го ли видя какво е обичливо, па и добро, та чак щуро, върни го живо и здраво, леле, и с кърпица у пазвааа, па по нишаните, по нишаните, по нишаните… та — амин!
Спогледали се. Спас се прозинал широко и дълго.
— Уморих се. До заранта не ни остава друго, освен да се наспиме хууубаво и от хубаво — по-хубаво. Леле, както съм уморен, ще заспя веднага и като убит.
— И аз — прозинала се още по-широко и по-дълго Спаска.
Вмъкнала се в колибата и се завила с кожи. Скоро месечината надникнала през отворената врата. Спас захъркал с отворени очи, спрял и се вслушал. Спаска похърквала тънко и тихо. Убедил се, че Спаска спи дълбоко, надигнал се на лакът и престорено-сънен измърморил:
— Мммм… бре, жежка нощ. Невесто драга, пиле Спаске, не ти ли е жежко?
Спаска похърквала и кожата, с която била завита, спокойно се надигала и спадала при равното й дишане.
— А, ще излизам да спя на хлад, под навеса — надигнал се Спас, подхванал ремъка, с който бил вързан, излязъл навън, сврял се под сайванта и веднага започнал да го прегризва.
Но и Спаска само се преструвала, че спи. Както похърквала, внимателно се повдигнала, взряла се. Спас не се виждал. Примляскала престорено, подръпнала ремъка — и като чула равното хъркане на Спас, убедила се, че спи. Скъсала ремъка, вързала свободния му край за гредата и пак го подръпнала — както правела всяка нощ. Там, под сайванта, Спас изхъркал и се захлупил по очи. Не видял как Спаска излязла от колибата, вдигнала подострен кол и безшумно като звяр потънала в гората.
Спас се заслушал и помислил, че Спаска вече така дълбоко е заспала, та дори и звук не издава. Прегризал най-сетне ремъка, вързал свободния му край за дървената подпора и безшумно се надигнал. Надникнал предпазливо в колибата, взел неподвижното купище кожи за Спаска и се успокоил. Вдигнал подострен кол, нарамил го и на свой ред потънал в гората.
Всеки от двамата мислел, че е излъгал другия.
12
В землянката на въглищаря Дако горяла борина. Върху разстланата вълшебна кърпица димяла топла пита. Дако чупел и ядял, без да къса очи от Стоедин. Но в погледа му имало не бащинско покровителство, както при първата им среща, а неловкост, малко страхопочитание, малко завист и малко тъга.
Гредите на тавана вече били овесени с бутове осолено и пушено месо, луканки и суджуци. Фотко се увлякъл като в игра, забивал нова дървена кука в гредата.
— Та ако не беше побратимът — закъсвах си там и нямаше отърване, бай Дако — засмял се Стоедин. — От водата отрезнях и не, ама от песента му — веднага.
— Ти пък да не си мислиш, че пя по-харно от мене? — отвърнал на подигравката му Фотко и гордо викнал. — Кърпице, едно цедило сирене!
На кърпата веднага се появило голямо цедило с прясно сирене.
— Бай Дако, как я харесваш сланината — шарена или дюс?
— Стига толкова — поклатил глава въглищарят. — Това всичкото десет години да го ям, пак ще остане. Стига, стига.
— Аааа, стига, когато остане! — изпъчил се Фотко. — Кърпице, една голяма фаша шарена сланина!
Вдигнал сиренето и сланината, окачил ги и започнал да кове нова кука. Въглищарят повъртял вълшебните опинци в ръце, но не ги закачил на гредата. Поколебал се и погледнал Стоедин в очите:
— Значи, казваш, не ти дотрябваха? Е, сега не са, ама утре — знаеш ли какво те още чака! Аз мисля да ги вземеш. Веднъж да те отърват — стига. Искаш ли ги?
— Как да не ги искам, бай Дако — изправил се Стоедин.
— Речи — колко?
Фотко се напрегнал, сърдито му правел знаци иззад гърба на въглищаря.
— Що колко? — учудил се Дако.
— За колко години ги трампиш? На добро — с добро. Дузина да ми поискаш — дузина ще ти дам. Имам и да ми стигнат, и да ми останат.