Целувката на прокудения
- Автор: Хейстингс Сюзън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ваня Пенева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Целувката на прокудения». Краткое содержание книги:
— Иди при рицаря Гундрам и му съобщи, че пленницата иска непременно да говори с него.
— Пленницата!
— Я не зяпай като шаран на сухо! — изфуча старият. — Говоря ти за принцесата, дето е в затвора.
— Значи в затвора има принцеса? — повтори смаяно Патрик.
— О, ама ти си бил голям глупак! — Старецът отново се закашля. — Хайде, тичай, преди да съм умрял!
— Тичам! — отговори Патрик и се втурна към палата. Гундрам и най-верните му хора закусваха на малка маса в залата. Когато Патрик влезе и се поклони, рицарят недоволно вдигна поглед. Свел глава, пажът предаде, че пленницата желае незабавно да говори с рицаря. Гундрам избухна в луд смях.
— Много бързо се укроти — отбеляза той и се обърна към хората си: — Виждате ли, така трябва да се отнасяте с жените! Няколко нощи в затвора ще избият упоритостта от главите им и ще ги направят кротки като агънца. — Той хвърли на Патрик една ябълка и попита благосклонно: — Кой си ти, момко? Не те познавам.
— Аз съм помощник на надзирателя. Той не е добре. Нали знаете, дробовете му…
— Ами да, старият Алберт трябва най-сетне да престане да се налива с киселото вино, че ще му се разкъсат вътрешностите. — Гундрам отново се изсмя. — Браво, момче, и да пазиш гълъбчето ми да не излети!
— Разбира се, господарю — отговори Патрик и побърза да се оттегли. Дали пленницата наистина беше Изабела? Само веднъж я бе видял бегло, но щеше да я познае между хиляда момичета. Трябваше непременно да влезе в затвора! Първо обаче обиколи двора, преброи войниците и запомни какво оръжие носеха. Докато се оглеждаше, се сблъска с някакъв непознат.
— Внимавай, глупако! — изсъска той и Патрик буквално се олюля — толкова страшен изглеждаше мъжът с тясно тъмно лице, остро изсечен орлов нос и пронизващи черни очи.
— Простете, господарю! — измънка момчето. Какви странни личности имаше в замъка! Дворът беше населен като мравуняк. Патрик се върна в затвора и клекна до стария надзирател, който с мрачно изражение дъвчеше парче черен хляб.
— Е, предаде ли подаръкът? — осведоми се той.
Патрик кимна и се ухили. Извади ябълката от джоба си и я показа на стареца.
— Господарят ме възнагради — съобщи гордо той. — Хайде да си я разделим.
Алберт го погледна учудено.
— Искаш да делиш с мен?
— Защо не? Ако не ме бяхте изпратили да предам вестта, нямаше да получа награда.
Старецът се засмя одобрително и го потупа по рамото.
— Харесваш ми, момче! Но задръж ябълката, и без това не мога да я ям. Вече нямам зъби.
Двамата се засмяха и старецът получи силен пристъп на кашлица. Патрик го потупа окуражително по гърба.
— С радост ще ви помогна във вашата отговорна работа — каза той уж между другото.
— Да ми помогнеш? И как смяташ да го направиш?
— Ами… ще нося храната на пленницата, ще чистя килиите, ще смазвам ключалките… всичко, каквото ми кажете.
— Аха! Значи всичко, каквото ти кажа? Е, от мен да мине! Но няма да получаваш заплата!
— Имам откъде да си изкарвам хляба — ухили се Патрик.
— Добре тогава, върви да донесеш таблата с чинията и чашите. Но не се зазяпвай в принцесата, тя не е за теб!
Патрик се наведе към ухото на стареца.
— Виж, аз си имам приятелка! Работи горе в кухнята и за мен е много по-ценна от някаква си там принцеса.
Алберт отново се засмя и се закашля едновременно и подаде на Патрик грамаден ключ.
— Не забравяй да заключиш, като излезеш!
Момичетата посрещнаха смаяно красивия младеж, който влезе с усмивка в затвора им и ги огледа любопитно. Божичко, това наистина е принцеса Изабела в златната си рокля, каза си развълнувано Патрик. Ала се овладя бързо и се обърна към нея със сияещо лице.
— Желая ви добро утро! — поздрави високо той.
Изабела и Матилда седяха на нара, страхливо притиснати до стената. Кое беше това момче?
Патрик вдигна рамене в знак на съчувствие.
— Яденето не е особено добро, трябва да се извиня за лошата кухня. Но съм убеден, че много скоро ще се храните отново на истинска трапеза. Междувременно вземете това за утеха. — Той хвърли ябълката на Изабела, намигна й и излезе от затвора с таблата.
— Видя ли това? — попита Матилда с ококорени от учудване очи.
— Естествено, да не съм сляпа! — Изабела взе ябълката. — Какво ли искаше да каже с думите, че скоро ще седим на истинска трапеза?
— Гундрам ще дойде и ще ни изведе от затвора — обясни Матилда.
— Надявам се! — въздъхна Изабела.
Ала Гундрам не бързаше. Едва след обяда благоволи да посети затвора. Внушителната му фигура закри светлината от малкото прозорче. Имаше позата на човек, който се наслаждава на победата си. Лицето му грееше от самодоволство.