Магическо кралство за продан. Продадено

Вече започваше да се задъхва, да усеща как приятната умора се разлива по мускулите на тялото му. Подтикна се с известно усилие да продължи, като леко ускори крачка, опитвайки се да преодолее съпротивата си. В този миг нещо тъмно се мерна пред очите му — нещо, което се движеше през гората. Взря се напрегнато и го затърси с поглед. Нямаше нищо — само дървета. Продължи да тича. Сигурно само му се бе сторило.

Отново си помисли за Паладин, рицарят закрилник на тази земя. Усещаше някак си, че Паладин е ключът към целия проблем с ландовърския престол. Не можеше да бъде чиста случайност, че след смъртта на стария крал Паладин е изчезнал и всичко в управлението е започнало да запада. Имаше някаква връзка между тези неща, която трябваше да разбере. И това сигурно не е невъзможно, разсъждаваше той, ако е истина твърдението на Куестър, че Паладин се явява вече двукратно благодарение на него. Може би ще успее да накара Паладин да се появи и трети път — и този път да установи дали е само призрак или не.

Докато бягаше, слънцето започна да се издига по-високо и чак към пладне тръгна да се спуска обратно по склона към езерната птица. Още на два пъти му се стори, че забелязва нещо, което се движи между дърветата, но щом се взреше, не виждаше нищо. Спомни си смътното предупреждение на Абърнати, но предпочете да не му обръща внимание. И в Чикаго не беше препоръчително да се движиш по улиците, но нали човек не можеше да живее в клетка.

Замисли се за това и потегли с езерната птица обратно към Сребърния дворец. В живота винаги съществуваше риск. Животът трябваше да се живее рисково, защото в противен случай губеше всякакъв смисъл. Важно беше рискът да бъде премерен, но не трябваше да се избягва. Точно това винаги се бе опитвал да обясни на Майлс. Човек прави определени неща, защото ги смяташе за правилни. Но понякога върши нещо, защото…

Внезапно си спомни лицата на онези фермери и скотовъдци с техните семейства, на ловците и просяка, които бяха изминали пътя до Престолнината, за да присъстват на коронацията. Върху тези лица се четеше някаква отчаяна надежда — сякаш хората наистина желаеха да повярват, че той може да бъде крал. Те, разбира се, бяха твърде малко, а и той едва ли беше отговорен за тях, и все пак…

Мисълта му прекъсна, когато езерната птица спря пред вратите на двореца. Той бавно се изправи, събра мислите си и се потопи в тях. Не видя кога Абърнати се появи в сенките зад решетката.

— Ще закусите ли, ваше величество?

— Какво? — стресна се Бен. — О да, това би било добре — слезе от лодката и бързо влезе в двореца. — И ми изпрати Куестър веднага.

— Да, ваше величество — кучето го последва, като дращеше с нокти по камъка. — Добре ли мина бягането ви?

— Да, много. Извинявай, че не изчаках, но си помислих, че нямам нужда от никого в този момент.

Настъпи кратко мълчание. Бен усети, че кучето го наблюдава, и отвърна на погледа му.

— Трябва да знаете, ваше величество, че Буниън беше неотклонно до вас през целия път. Изпратих го, за да бъда спокоен за вашата сигурност.