Магическо кралство за продан. Продадено
- Автор: Брукс Терри
- Серия: magic kingdom of landover #1
- Год: 1992
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Кръстева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Магическо кралство за продан. Продадено». Краткое содержание книги:
Тогава героят разбира, че кралската власт не може да се купи — тя се завоюва. И поема из своята страна, която не е нито в реалността, нито във вълшебния свят, а някъде по средата, за да обедини враждуващите си поданици: от нищожните гони-гноми до могъщите лордове от Зеленоречието, от вещицата Нощна сянка до ефирните речни създания. Предстоят му ужасяващи битки, смайващи разкрития, влудяващи съмнения. И една огромна загадка — кой е рицарят Паладин, защитаващ от памтивека кралете на Ландовър? Всички победи ще се окажат напразни, ако не успее да отговори на този въпрос. А времето тече бързо…
А не е ли и с мене всъщност така, мина му внезапно през ума.
Тази мисъл го порази. Защо в края на краищата бе купил трона на Ландовър? Не го беше купил с мисълта, че ще бъде някаква отвъдна версия на Града на слънцето, където да се оттегли, да играе голф и да медитира върху смисъла на човешкото съществуване, нали? Беше купил трона, за да избяга от света и живота, които вече не го привличаха. И той се луташе, както се бе лутал на времето Куестър Тюс. Престолът на Ландовър му предлагаше някаква посока. Той му предлагаше търсеното предизвикателство.
Защо се ядосваше тогава?
По-спокойно, отговори си той. Притесняваше го това, че въпросното предизвикателство може да го убие — в буквалния смисъл. Тук не ставаше дума за съд със закони, със съдии и съдебни заседатели. Това бе полесражение с бойни доспехи и оръжия и само с един закон — оцеляваше по-силният. Той беше крал без придворни, без армия, без хазна и без подчинени. Беше крал с дворец, който бавно се превръщаше в прах, с четирима придворни, излезли като че ли направо от приказките на Братя Грим и закрилник, който беше деветдесетпроцентов призрак. Наистина не беше търсил Града на слънцето, но не искаше да купи точно това.
Наистина ли?
Съмненията му продължиха чак до вечеря.
Отново ядоха в голямата зала. Куестър, Абърнати и двата коболда му правеха компания. Трябваше да се храни сам, но настоя да се присъединят и останалите. Те са придворни на краля на Ландовър, изтъкна Куестър, а придворните не се хранят с негово величество без специална покана. Бен обяви, че докато не вземе друго решение, те са постоянно поканени.
Този път вечерята не беше така динамична, както предишната вечер. Имаше свещи и красиви китайски сервизи. Храната беше отлична и никой не предявяваше претенции за по-добро сервиране. Разговорите бяха сведени до минимум; Буниън и Парснип се хранеха мълчаливо, а Куестър и Абърнати си отправяха само леки забележки относно навиците за хранене на хора и кучета. Бен опита всичко на масата, изгладнял повече от необходимото, не се докосна до виното и не сподели мислите си с останалите. Никой нищо не каза по повод коронацията. Не обелиха нито дума за Марк и Паладин.
Всичко беше много цивилизовано, но сякаш нямаше край.
Най-сетне Бен отпрати всички и остана сам в светлината на свещите. Мислите му не се откъсваха от Ландовър. Дали да остане или да си върви? Колко ли е твърда тази стена от видимо неразрешими въпроси, в която си удря главата? Какъв ли смисъл има да пробва?
Колко ли ангели могат да минат през иглени уши?
Отговорите на всички тези въпроси напълно му убягваха. Легна си, като продължаваше да мисли върху тях.
На следващата сутрин се събуди малко подир изгрев слънце, изми се в легена с вода, оставен до леглото му, облече спортния си екип и маратонки и тихо се измъкна през залите към предния вход на Сребърния дворец. Движеше се съвсем безшумно, но Абърнати имаше добър слух и го чакаше пред решетката.
— Ще закусите ли, ваше величество? — попита той с очила, смъкнати върху косматия му нос, вдигнал поглед над тях към Бен.
Бен поклати глава.
— Още не. Първо искам да потичам.
— Да потичате ли?
— Точно така — да потичам. Винаги съм го правил преди да дойда в Ландовър и сега ми липсва. Липсват ми тренировките в Нортсайдския спортен клуб. Липсва ми боксирането. Предполагам, че не разбираш нищо от тези работи.
— Вярно е, че кучетата не тренират бокс — отвърна Абърнати. — Кучетата обаче могат да бягат. Къде възнамерявате да бягате тази сутрин, ваше величество?
Бен се подвоуми.
— Още не знам. Може би в края на долината, където е огряло слънцето.
Абърнати кимна.
— Ще изпратя някой да ви придружи. Бен поклати отрицателно глава.
— Нямам нужда от никого, благодаря. Кучето се обърна настрани.
— На ваше място не бих бил толкова уверен — каза то и изчезна в коридора.
Бен гледа подире му известно време, после се обърна без да се бави повече и излезе през решетките и вратата към мястото, където чакаше езерната птица. Качи се на нея и мислите му я задвижиха безпрепятствено по сивкавите води. Нямам нужда от някой, който непрекъснато да ме следва по петите, помисли си заинатено той. Не съм чак такова безпомощно дете.