Черният Олшански замък
- Автор: Короткевич Владимир Семенович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Пенка Кънева
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Черният Олшански замък». Краткое содержание книги:
— Стой! Какво правите? — още отдалеч завика „каубоят“. — Как така… с какво право?
— Не се пени толкова, Змагител — обади се мъжът със синия костюм. — Така се налага.
— Вие, Ничипар Сяргеевич, макар да сте председател на колхоза — каза интелигентът, — не пречи малко да помислите какво вършите.
— А вие, Ригор Иванович, уважаеми другарю Шаблика, няма какво да ми заповядвате как да управлявам колхоза и какво да правя в негова полза.
— Необходима ли е противопожарна осигуровка? — запита онзи с чантата и „назидателно“ вдигна показалец. — Необходима е. Втори изход необходим ли е? Необходим е.
— Че какво може да пламне тук? — запита някой.
— Не говорете така. И камъкът понякога гори. И пушката гърми сама веднъж в годината.
— Това е исторически паметник — спокойно промълви Шаблика. — Паметник на културата, паметник на нашата история. Кой ви кара да го правите кошара? Да я бяхте направили нейде встрани.
— Това ще ни вкара в разходи — каза чантаджията.
— Паметник е. Под защитата на държавата — обясни Шаблика.
— Какъв паметник? По какво личи, че е паметник? — започна да се нервира чантаджията.
— Недейте нервничи, Тодор Игнатавич — обърна се към него Шаблика. — Вие сте счетоводител, можете и да не знаете, че това е сграда от втората половина на XVI век.
— По какво личи?
— Имаше паметна плоча.
— Къде е тя? — запита Тодор Игнатавич.
— Смъкнали сте я! — развика се внезапно каубоят. — Търкаля се из бурените! Ти си сторил това, кламер такъв! Ти, Ганчаронак! Ти, мастилена душо! Ти насъскваш хората, като че този замък ти е главният враг.
— Кротко, Михас — каза му Шаблика, но очевидно каубоят не можеше повече да се сдържа и съвсем побесня.
— Ще се оплачем от вас. А тебе, Ганчаронак, хубаво ще те наредя. Така ще те халосам, че… муцуната ще ти размажа…
Очите на Ганчаронак биха изглеждали страшни, ако не бяха тъй възглупави.
— Впрочем, аз не съм само счетоводител. Аз съм член на селищния съвет.
— А-а-а — иронично проточи Шаблика. — Е-е, щом сте член на съвета — непременно трябва да рушите.
— Хайде, успокойте се — каза председателят.
— На него кажете това, Олшански — каза Шаблика на председателя.
„Олшански ли? Какъв Олшански? Дали от онези? Не може да бъде. Последният избягал с германците и умрял. Защо да няма и други Олшански? Едно куче ли е Шаро?“
— Казвам ви, направете двора за добитъка някъде встрани, Олшански — продължи Шаблика. — Иначе ще се оплачем.
— Много хубаво — каза председателят. — Вие ще си изпатите.
— Ти! Ти! — кипна каубоят Змагител. — Ти…
— Трябва да мислим за бъдещето — каза председателят, без да се обади от „вислюка“, защото не го разбра.
Аз се усмихнах. Добре зная украински език и ми е ясно колко е удобно понякога да назовеш някого с такава дума. Типично белоруска хитрост — вместо нашенска ругатня да се използува някоя от другите славянски езици. Хем ти олекне, хем си наругал противника, а той нищо не е разбрал. А „вислюк“ по украински значи „магаре“.
— Да! Истински вислюк! Само вислюк може да стори такова нещо.
За сметка на него Тодар Игнатавич Ганчаронак, счетоводител и член на селищния съвет, кой знае защо, се обиди от явно непознатата за него дума „вислюк“.
— Я повтори! Повтори, повтори!
— Ще ти повторя аз! — Каубоят сграбчи Ганчаронак за яката.
— Висоцки! — запревзема се счетоводителят. — Какво го гледаш това бандитско изчадие?
Тогава от тълпата излезе висок, добре сложен мъж на четирийсет и нещо години. Косите му бяха тъмноруси, светлите очи — прижумели. Движенията му притежаваха отпусната грация, от която личеше, че можеше да бъде изненадващо подвижен.
— Хайде сега, Игнас Яковлевич — обади се той. — Какви са тези безобразия наистина.
И леко като котета раздели Ганчаронак и Змагител.
— Бива ли така! Ще вземете да се сбиете — лениво ги умиряваше той. — Ще дойде милиция. Ще ви арестуват за по петнайсет дена. Ще гледате небето карирано. Счетоводител на голям колхоз, член на селищния съвет — в ареста. Не е хубаво… Учител по родния език — мете тротоара пред училището.
— Игнас! — дереше се Ганчаронак. — Пусни ме, само да го докопам…
— Няма да те пусна — лениво отвърна Висоцки.