Хроника на птицата с пружина
- Автор: Мураками Харуки
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Культурология
Электронная книга - «Хроника на птицата с пружина». Краткое содержание книги:
— Можеш ли да посочиш нещо, нещо конкретно, от което много те е страх?
— Не — отговорих аз, след като помислих. Страхувах се от много неща, но не можех да откроя само едно. — А ти?
— Аз се страхувам от дренажни канали — отвърна младата жена и обхвана с ръце коленете си. — Знаеш ли какво е това?
— Нещо като канавки, нали?
В съзнанието ми не изникна точно определение на думата.
— Да, но са подземни. С капаци. В тях е тъмно като в рог.
— Ясно — казах аз. — Дренажни канали.
— Родена съм и съм израсла в провинцията. Във Фукушима. До нас имаше поток, съвсем малък, нещо като вада за поливане на нивите. На едно място се скриваше под земята и се вливаше в дренажния канал. Когато това се случи, сигурно съм си играела с по-големите деца. Била съм само на две-три годинки. Другите ме сложиха в малка лодка и ме пуснаха надолу по потока. Вероятно са го правили и друг път, тогава обаче валеше дъжд и водата беше придошла. Лодката им се изплъзна и ме понесе право към отвора на дренажния канал. Той щеше да ме всмуче, ако по една случайност наблизо не стоеше някакъв селянин. Сигурна съм, че е нямало да ме намерят никога. — Тя прокара ляв показалец по устата си, сякаш за да провери дали още е жива. — И досега помня какво точно се случи. Лежа по гръб и водата ме носи. Отстрани потокът се издига над мен като каменни стени, отгоре е синьото небе. Наситено, яркосиньо. Течението ме носи шеметно. Все по-бясно и по-бясно. Аз обаче не разбирам какво означава това. После внезапно проумявам: отпред има мрак. Истински мрак. Той се приближава и ще ме глътне. Вече усещам как студената сянка започва да ме обгръща. Това е най-ранният ми спомен. — Тя отпи от кафето. — Уплашена съм до смърт — сподели с мен младата жена. — Толкова съм уплашена, че вече не издържам. Чувствам се както онзи път, сякаш течението ме носи към отвора и аз не мога да се отскубна.
Извади от дамската си чанта цигара, сложи я в устата си и я запали с клечка кибрит, после издиша бавно и дълго дима. За пръв път я виждах да пуши.
— За брака си ли говориш? — попитах аз.
— Да — потвърди жената. — За брака си.
— Има ли някакъв проблем? — полюбопитствах. — Нещо конкретно?
Тя поклати глава.
— Едва ли — отвърна — Всъщност няма. Само куп дребни нещица.
Не знаех какво да й кажа, но обстоятелствата изискваха да кажа нещо.
— Според мен преди сватбата всеки се чувства в една или друга степен така. „О, не, допускам ужасна грешка!“ Вероятно нямаше да е нормално, ако не се чувстваше така. Когато избираш с кого да прекараш живота си, взимаш важно решение. Естествено е да си уплашена, но чак толкова?
— Лесно е да се каже: „Всички се чувстват така. Всички са еднакви“ — възрази тя.
Единайсет часът мина и замина. Трябваше да намеря начин да изведа разговора към успешен край и да се махна оттук. Но преди да съм изрекъл и дума, младата жена най-неочаквано ме помоли да я прегърна.
— Защо? — изумих се аз.
— За да заредиш батериите ми — отвърна тя.
— Да заредя батериите ти ли?
— Тялото ми е останало без електричество. От няколко дни не съм мигнала. Още щом се унеса, и се събуждам, а после сън не ме лови. Не мога да мисля. Изпадна ли в такова състояние, някой трябва да зареди батериите ми. Иначе не мога да живея. Наистина.
Взрях се в очите й — дали не е пияна, но те отново си бяха нейните обичайни умни, прозорливи очи. Тя съвсем не бе пияна.
— Но нали след седмица се омъжваш. Можеш да накараш мъжа си да те прегръща колкото искаш. Всяка нощ. Хората се женят за това. Никога вече няма да оставаш без електричество.
— Проблемът е сега — натърти тя. — Не утре, не след седмица или месец. Сега съм останала без електричество.
Стиснала устни, тя се вторачи в ходилата си. Бяха съвършени. Малки и бели, с десет красиви нокътчета. Очевидно жената наистина искаше някой да я прегърне, затова я притиснах до себе си. Всичко беше много странно. За мен тя не беше нищо повече от оправна симпатична колежка. Работехме в една юридическа кантора, разказвахме си вицове, от време на време ходехме да пийнем. Ала тук, далеч от службата, в нейното жилище, докато я прегръщах, ние не бяхме нищо друго освен топла плът. На служебната сцена бяхме играли поверените ни роли, но след като бяхме слезли от сцената, след като бяхме изоставили временните образи, които си поднасяхме взаимно, се бяхме превърнали в неуверена, разколебана плът, в топли парчета месо, снабдени със сърца, мозъци, храносмилателна система и полови органи. Бях обхванал с ръце гърба й, а тя бе притиснала до мен гърди. Бяха по-големи и меки, отколкото си бях представял. Облегнат на стената, седях на пода, а жената се бе сгушила в мен. Останахме в това положение дълго и се прегръщахме, без да казваме и дума.