Илса Бик Пепел 3 Чудовища 2
- Автор: Бик Ильза Джей
- Серия: Пепел #3
- Язык: болгарский
- Жанр: Прочая древняя литература
Электронная книга - «Илса Бик Пепел 3 Чудовища 2». Краткое содержание книги:
- Къде си?
Звукът беше толкова внезапен, че тя едва не подскочи. Стисна устни толкова здраво, че те
изтръпнаха. Под ръката ѝ вълчакьт беше неподвижен като мъртъв. „Не мърдай, не откачай!“ Като
се чудеше кой от двама им успокояваше, тя прегърна животното още по-плътно. Зъбите ѝ
тракаха: „трака-трака-трак“. Тя пъхна език между челюстите си и го захапа, за да спре шума и да
се фокусира. „Не скачай, малко зайче! Ловците те хващат точно тогава, тъй като виждат
проблясването на малката ти бяла пухкава опашка.“
- Знам, че си близо. Мога да усетя ръбовете ти.
Дори през половин футболно игрище, пълно с дървета, гласът носеше определена мекота и
6
авторитетна увереност, които я накараха да мисли за актьора, който играеше Лушъс Фокс 1 във
филмите за Батман.
- Името ми е Фин. Твоето как е?
Това отговори на един въпрос. Не беше телепатия от сорта „чета мислите ти“, което щеше да
е прекалено вуду за нея. „Както и да го прави това, той не може да ме намери, защото не ме
вижда.“ Чакай, това не беше съвсем правилно. Тя си спомни странните измествания на
перспективата, чувството, че разстоянието се срива, а това се беше случвало с нея и преди, нали?
Когато беше на Черната скала и се готвеше да скочи. Преживяване извън тялото, за което
докторите казаха, че било хълцане на темпоралния лоб, провокирано от страх и подхранено
може би от чудовището в нея.
Значи... Фин е епилептик или взима лекарства. Тази замърсена миризма беше много силна,
но изкуствена като на онези Променени с тяхната воня на химиотерапия. Може би взимаше
същия наркотик, защото това сигурно беше наркотик. Тя просто знаеше. И как действаше при
него?
Важното беше, че гласът не беше по-близо и Червената буря не можеше да я намери. Което
значеше, че той само предполагаше, изчисляваше възможностите.
Също толкова важно беше, че тази миризма на химиотерапия, смрадта на цисплатин, не
ставаше по-силна. Значи онзи изменен, нагласен Променен също не можеше да я подуши.
Можеше да има няколко различни причини за това.
„Или може би само ти. - Тя прегърна по-силно вълчака. Ушите на животното се завъртяха
като на прилеп, но това беше единственото движение, което то изобщо показа. - Или сме двамата
заедно.“
- Защо си още жива? - Натискът на Фин се увеличи. - Има нещо различно в теб, нали? И
онова момче... Саймън? Може би ще го разглобя и ще разбера.
Ако тази мръсна Червена буря мислеше, че тя ще се вкисне като някое момиче, Фин се
заблуждаваше жестоко. Но как да се бори с него? С рака тя знаеше как. Едно нещо, което
психиатрите се опитваха да те научат, беше как да зазидаш чудовището, да го сложиш в кутия и
да заключиш вратата.
- Хайде - каза Червената буря. - Знам, че си там.
„О, глупости! Тогава щеше да спреш да говориш и твоето момче хрьтка щеше да ме е
намерило вече.“ Мисълта беше гневна, нещо като умствен тласък...
И тогава тя се стегна. Какво беше казал той? „Усещам ръбовете ти.“
Добре, имаше нещо важно в това. Единственият начин да можеш да усетиш ръб, беше да
удариш нещо твърдо. „Като да затвориш очи и да се опиташ да намериш пътя си покрай стена.
Разбираш къде свършва, когато пръстите ти ударят въздуха.“ Може би Червената буря я беше
намерила по препятствията, които тя хвърляше, за да се предпази.
- Как се казваш? - Още едно силно, червено „давай-давай“ като радар, който се опитва да
улови. - Хайде, мога да ти помогна! – „Давай-давай.“- Имаме много общо, не виждаш ли?
Тя не го видя, а вече не можеше да позволи и той да я види. „Не му давай ръб! Когато
притисне, не притискай обратно!“ Идеята я подплаши до смърт. Щеше да значи да остави това
нещо да я окъпе, без да остави петно. Тя си спомни рафта с книги на Питър и „Дюн“ - с онази
мантра за страха и убийците на разума.
„Ще избягам. Нека премине през мен, над мен! - Тя знаеше как да избяга. Беше го направила
в деня, в който замина за Уакамау за една битка, която знаеше, че не може да спечели. - Значи да
избягам от това. Да не давам на Червената буря ръбове, които да усеща.“
Но дали щеше да подейства? Нямаше ли заключеното в кутия дълбоко в ума ѝ чудовище да се
измъкне? Дори да не го направеше, кутията беше като капка черно мастило на бяла хартия. Ако
Червената буря я видеше, беше свършено с нея.
„Освен ако не потъна в същия мрак. - Затваряйки отново очи, тя притаи ума си точно както
вълчакьт бе замръзнал като статуя до нея. - Има само нощ, но не и звезди.“