Илса Бик Пепел 3 Чудовища 2
- Автор: Бик Ильза Джей
- Серия: Пепел #3
- Язык: болгарский
- Жанр: Прочая древняя литература
Электронная книга - «Илса Бик Пепел 3 Чудовища 2». Краткое содержание книги:
нея и може би това ѝ даде време. Право напред тя забеляза ледения сал, който още се
клатушкаше. За нейно учудване, леденият къс се движеше, влачен от течението, тласкан напред
от вълнението и от запенената вода.
„Може би леденият бряг?“ Не, не беше добра идея. Човекоядците бяха там. И какъв беше
изборът ѝ? Да плува и да се надява да дойде помощ? Колко време щеше да мине, преди да
измръзне до смърт или да се удави? „Аз не тежа много.“ Може би изобщо не много. Ели се
обърна в един див полукръг, търсейки нещо, за което да се хване, което да я задържи отгоре. „А
къде е Рок? Къде е Илай? - Сигурно са в капан под леда, Илай може би се давеше точно сега. -
Не, не!“ Тя стисна здраво очи, за да пропъди образа на горкия Илай, блъскащ по леда с юмрук и с
излизащи от устата му големи треперещи балони. Или още по-лошо: Илай, твърде слаб, за да
плува, потъва, докато кръвта изтича от тялото му, а Рок е заклещен в ръцете му. „Трябва да ги
намеря, трябва да се гмурна, трябва да опитам.“ Той щеше да го направи за нея.
- Не мога. Не мога - гласът ѝ беше писклив и тънък като на мишле. Тя знаеше да плува
горе-долу: да прави звезда във водата, да гребе странично, един отпуснат кроул, от който винаги
ѝ влизаше вода в носа, но не беше много добра във водата. Студът я удари в лицето и изсмука
малкото топлина, която ѝ беше останала. Ръцете и краката ѝ бяха толкова тежки. Ботушите ѝ се
бяха напълнили с вода, а парката ѝ се беше раздула. Да загребва водата, сега беше като да се
опитва да тича в цимент. „Илай, Илай, съжалявам, съжалявам!“
Тя се обърна отново и забеляза ледения бряг като нащърбена бяла граница, която
изглеждаше много далеч. Очакваше да види там момичето със зеления шал, но Лена беше
изчезнала. Трябваше да опита. Ако можеше да се пребори и да стигне до здравия бряг, може би
щеше да успее да се хване и да помогне и на кучето си. Колко време би могла да издържи, тя не
знаеше, но всичко друго беше по-добре, отколкото да се удави.
Ели се повлече с тромав, спазматичен плясък, който само изсмука огромно количество
енергия, без да я приближи до безопасността. Пръстите на езерото, мрачни и дълги, се обвиха
около глезените ѝ и дръпнаха, опитвайки се да я потопят, да я убият. Всичко я болеше. Ръцете, стъпалата и лицето ѝ пулсираха. Студът кълцаше кожата ѝ и тя цялата трепереше. Без да има
намерение или да осъзнава, че това се случва, главата ѝ просто се плъзна под повърхността. За
една дълга, дъълга секунда тя продължи да потъва. Тялото ѝ, изглежда, не разбираше, че тя е под
водата. А после сякаш нещо дълбоко в нея, което беше заспало, се събуди. Обезумяла, Ели
загреба към повърхността, като плюеше и кашляше вода. Огледа се за кучето.
Мина я нямаше.
„Не!“ Мозъкът ѝ дори не можеше да изскимти. Нямаше енергия. И къде беше човекоядецът?
Всичко започваше да става черно...
- Н-нъ... М-мъ-мъ... Устата ѝ не работеше. Загреба като куче, главата ѝ беше извита
толкова назад, че зяпаше как синьото небе пламва в оранжево и червено, краят идваше.
Чу се тихо „ух“, когато Мина отново излезе на повърхността, но този път едва: над водата се
подаваха само муцуна и две ужасени очи.
Плясък вода напръска брадичката на Ели. Една вълна се разби около главата ѝ и продължи
нататък. Още едно силно шляпване по-близо. Отзад. Тя се обърна и видя човекоядеца, който
пореше водата към нея.
- Н-н-не... - Изцеждайки последната струя енергия, тя загреба с две ръце към открити
води, мислите ѝ бяха тънки и треперливи като сапунени мехурчета. „Какво прави той? Луд ли
е?“ Шляпането на човекоядеца беше по-близо, по-силно, по-диво. Ели рискува да надзърне и
изпусна един задавен, гъргорещ вик. Пухтейки като бик, полудял от глад, той я настигаше. Ще я
удави, ще извлече тялото ѝ, а после ще яде... - Не-е-е! - изпищя тя, докато той покриваше
оставащия около метър и половина с един гигантски устрем.
Дланите му се сключиха върху главата ѝ. Ели размаха ръце, но беше като да се опитваш да се
бориш с октопод. Тялото ѝ потъна изцяло. Един некоординиран, задушен вик се опита да
изскочи от устните ѝ, но тя стисна здраво и го върна обратно. „Не мога да го удържа, не мога да
го удържа, не мога...“ И изведнъж наистина не можеше повече да издържа. Въздухът се стрелна
от устата ѝ, а с него и последната частица от гласа ѝ в отчаян стон.
Над нея момчето се разтърси силно и спазматично. Хватката му се отпусна. Без никаква