Илса Бик Пепел 3 Чудовища 2

Алекс усети вълчака вляво от себе си и извърна поглед. Ушите му бяха вдигнати, опашката бе

опъната хоризонтално, муцуната му - набръчкана, а зъбите - оголени. Това, което тя долови от

миризмата му, беше само заплаха. Ако беше искал нея, досега тя щеше да кърви. „Ти, голямо

момче, си направо лудо.“

Под ръцете ѝ обезумялото пухтене на ловеца беше замряло. Самотното око се взираше със

стъклено обвинение. Миг по-кьсно тя чу щракането от радиото на мъртвия.

„Трябва да се махам оттук.“ Тя се върна, олюлявайки се, до смърча, пъхна се в парката и

хвана ботушите. Тревогата на вълчака удари носа ѝ като червена пяна. Той застана като сянка до

нея и направи две танцуващи стъпки, които ясно значеха: „Да тръгваме!“.

- Аз ли не знам?

Но къде да отиде? След няколко метра щеше да е в девствен сняг, следите ѝ щяха да са

очевидни, а те имаха оръжия. Очите ѝ се спуснаха върху мъртвия ловец и неговия спрингфийлд.

Беше останал един изстрел, но тя надушваше още патрони в левия преден джоб на това

камуфлажно яке. „Да, ама вземи пушката и ще знаят, че си въоръжена.“ Можеше да повикат

подкрепления и тогава беше свършено с нея. Би могла да си замине и в двата случая, освен ако не

убиеше онова променено момче. Всъщност можеше и да не им трябва момчето. Онова „давай-

давай, върви-върви“ щеше да я изтощи накрая. Ако чудовището скочеше отново, или по-лошо, ако

Червената буря успееше да се настани зад очите ѝ...

„О, майната му! - Тя грабна пушката. - Няма да си ида без бой.“

Но можеше и да не се стигне до това. Ако съумееше да се скрие... Но как? „Как се криеш от

Променен?“ Тя мислеше, че от момента, в който ловецът бе стрелял за първи път по къщата на

дървото, са минали пет минути. Острият дъх на химиотерапия беше по-близо, не нападаше, но се

спускаше по права линия към този последен изстрел. Ако оставеше радиото да щрака, щяха да

намерят тялото още по-бързо.

Това, което я уплаши повече - след като вече бе за почнала да обръща внимание на

подробностите, - беше стабилно увеличаващото се барабанене на „давай-давай, върви-върви“.

Може би това искаше Червената буря. Ако тя изгубеше контрол, щеше да е по-лесна за

контролиране или поне за намиране. Всяка логична частица от нея крещеше, че трябва да бяга.

Но влечугото в мозъка ѝ - всичко, което беше инстинкт, хленчеше, че е по-добре да се скрие.

Понякога на зайчетата им хрумват точните идеи. Бъди малък, не мърдай, не привличай

внимание!

„Не привличай внимание! - Тя се обърна към вълчака, който я гледаше. - Дарт не те видя.

Може би не те е забелязал. Или може би не можеше? Нямам време да преценявам сега.“

Металическата смрад на цисплатина се запени през дърветата. Червената буря беше туптене в

средата на челото ѝ като скрито трето око, което се мъчеше да се отвори. „Решавай!“