Илса Бик Пепел 3 Чудовища 2
- Автор: Бик Ильза Джей
- Серия: Пепел #3
- Язык: болгарский
- Жанр: Прочая древняя литература
Электронная книга - «Илса Бик Пепел 3 Чудовища 2». Краткое содержание книги:
Вместо да надене ботушите си, тя ги върза заедно, преди да ги окачи около врата си.
Стъпалата ѝ минаваха от изгаряне към изтръпване, но следите от боси крака не бяха толкова
забележими, колкото тези от ботуши. Преметна ремъка на спрингфийлда през рамо като са-
мурайски меч и клекна над тялото. Единствената кръв беше лепкава криволичеща струйка от
съсипаното ляво око. „Не трябва да оставям спринцовката. Това ме прави опасна и любопитна.“
Стиснала зъби, Алекс хвана с ръка пластмасовата тръбичка и дръпна. Отново усети стърженето
на кост и когато издърпа иглата, орбитата плувна в червено. Тя потръпна и сложи капачката на
иглата с треперещи пръсти, преди да пъхне спринцовката обратно в страничния джоб. После, като работеше бързо, тя съблече странното триизмерно яке на ловеца.
- Хайде! - прошепна тя на вълчака, трепвайки от туптенето на постоянното „давай-давай“
на Червената буря. Устната ѝ се сгърчи под една бавна извиваща се струйка. Обгърнала кървящия
си нос с длан, тя побягна към едно прикритие от гъсти калини на около петдесет метра назад,
като се присвиваше при всяко пукане, което все по-непохватните ѝ стъпала предизвикваха. Чу
дъха на вълчака, когато я последва. Добре. Животинските стъпки щяха да заличат нейните.
Гората тук беше дива, претъпкана с почти непроходими трънаци и храсталаци. Тя се гмурна
в снега, свали пушката, после заплува през тесния процеп между два бодливи храста, растящи
толкова близо един до друг, че клоните им се бяха сплели. Направи гримаса, когато трънакът
закачи косата ѝ, дръпна ранения ѝ скалп и - „О, по дяволите! - медицинската раница беше все
още под смърча. - Няма време. Няма време.“ Когато реши, че вече е достатъчно далеч, тя се
загърми по корем, като мислеше как да примами животното, но вълчакът вече се промъкваше
вътре. „Умно момче!“ Той знаеше, че нещо зло идва към тях.
Хвърляйки тревожен поглед назад, тя не видя бонбоненочервена следа от кръв, която да
маркира пътя им. Добре, това трябва да свърши работа, защото времето ни свърши.“ Тя натъпка
сняг в процепа, обви с ръка врата на животното, подпъхна стъпала под задника си и се присви.
Острите стръкове бяха толкова гъсти, че можеше да останат невидими, ако бяха абсолютно
неподвижни. Наистина можеше да стане. Ловците седяха в скривалища през цялото време, висяха по дървета с часове. А петдесет метра беше разстояние, колкото половин футболно
игрище. Много пространство, в което да се изгубиш. Доста хора пренебрегваха очевидното и
това, което лежеше пред очите им, всеки ден. Миризмата... нищо не можеше да направи за нея.
Тук нямаше истински вятър, нито дори полъх. Но тя продължи да мисли за Дарт, а после за
вълчите тотеми, които висяха до онзи чувал. В това имаше нещо важно...
Чу се тежко тупване, после още едно. Пукане, после чупене на клончета и храсти, хрущене
на сняг. Не бяха много изкусни, но може би мислеха, че няма нужда да бъдат. Смрадта на
химиотерапия от онова момче беше вече навсякъде. Миризмата на мъжа в черно - Червената
буря - също беше отчетлива. Спъвайки се в него, носът ѝ засече същия определено стар спарен
аромат на мокри вълнени чорапи, но и просмукан с вонята на замърсена сивозеленикава вода, смърдяща на изгорена урина и пенлив препарат за почистване. Такава беше миризмата на река
Чикаго след буря.
Колкото и много информация да ѝ даде носът ѝ, тя не можеше да види на повече от стъпка-
две през балдахина от калина. Това беше някак още по-плашещо, защото не можеше да прикачи
лице към тази страховита миризма, да го смали, да го направи човек. Беше като да вървиш
пипнешком в обитавана от духове къща, където това, което си представяш, винаги е по-лошо от
това, което е там наистина. „Спри, спри!“ Тя стисна зъби, стегна се, опита се да изблъска назад
страха, който заплашваше да погълне ума ѝ. Тя трепереше, всеки мускул се опитваше да се
освободи от тялото й и да побегне, да побегне, да побегне. „Успокой се! Трябва да се опиташ да
удържиш контрола. То иска да изскочиш, да се покажеш.“
Алекс затвори очи. Върху екрана на клепачите ѝ онова „върви-върви, давай-давай“ беше като
кръв, пулсираща в артерии. Червената буря прокарваше пръсти през очите ѝ, в ума ѝ, надолу през
гърлото и в сърцето ѝ, стискайки мускула, принуждавайки го да бие в различен ритъм: „давай-
давай, давай-давай, върви-върви, върви...“.