Атлас изправи рамене (Трета част: А е А)
- Автор: Ранд Айн
- Серия: Атлас изправи рамене #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петьо Ангелов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Атлас изправи рамене (Трета част: А е А)». Краткое содержание книги:
— И после?
Той бавно вдигна поглед през стаята и срещна нейния, а потиснатото напрежение, което снижи гласа му и смекчи тона му, му придаде и оттенък на самоирония — отчаяна и почти нежна:
— После разбрах, че да изоставя двигателя си не е било най-скъпата цена, която трябва да платя за тази стачка.
Тя се запита коя анонимна сянка сред пътниците, които бяха вървели забързано покрай нея — толкова несъществени и пренебрегнати, колкото парата от локомотивите, — коя сянка и лице са били неговите. Чудеше се колко близо е била до него в продължението на онзи, непознат за нея, момент.
— Защо не говорихте с мен — тогава или по-късно?
— Помните ли случайно какво правехте на терминала тази нощ?
— Помня смътно една нощ, в която ме извикаха от някакво парти. Баща ми беше извън града, а новият управител на терминала беше направил някаква грешка, която беше спряла целия трафик в тунелите. Старият управител беше напуснал неочаквано седмица преди това.
— Аз го накарах да напусне.
— Разбирам…
Гласът й затихна, сякаш се отказваше от звука, а клепките й се сведоха, сякаш се отказваха от зрението. Ако не беше издържал тогава, мислеше си тя, ако беше дошъл да я повика било тогава, било по-късно, до каква ли трагедия щяха да стигнат? Спомни си как се беше чувствала, когато беше извикала, че ще застреля разрушителя, щом го види…
Щях да го направя, мислеше си тя — не с думи, усещаше го само като вибриращо напрежение в стомаха си, щях да го застрелям след това, ако бях разбрала ролята му… И щеше да се наложи да я разбера… И все пак… — тя потръпна, защото осъзна, че й се искаше тогава да е дошъл при нея, защото мисълта, която не можеше да допусне в ума си, но плуваше като тъмна топлина из тялото й, беше: щях да го застрелям, но не и преди да…
Вдигна клепки и осъзна, че в нейните очи тази мисъл беше също толкова оголена за него, колкото за нея — в неговите. Видя премрежения му поглед и изопнатите му устни, видя го в ноктите на агонията, почувства се удавена от ликуващото желание да му причини болка, да я види, да я наблюдава — да я наблюдава отвън границите на неговата и на собствената си издръжливост, сетне да го хвърли в безпомощността на удоволствието.
Той стана и извърна очи и тя не можа да разбере дали лекото повдигане на главата или напрежението на чертите му правеше лицето му да изглежда странно спокойно и открито, сякаш беше лишено от емоция — до голата чистота на структурата си.
— Всеки човек, от когото вашата компания имаше нужда и когото изгубихте през последните десет години — каза той, — аз направих така, че да го изгубите. — Гласът му беше равен и блестящо прост като на счетоводител, който напомня на безразсъден купувач, че цената е нещо абсолютно, от което не може да избяга. — Аз издърпах всяка подпорна греда изпод „Тагарт трансконтинентал“ и ако решите да се върнете, ще видя как компанията рухва върху главата ви.
Той се обърна и понечи да излезе от стаята. Тя го спря. Гласът й, много повече от думите, го накара да спре — беше нисък, без следа от емоция, само с пропадаща тежест, и единственият му оттенък беше някакъв провлечен тон, като вътрешно ехо, който приличаше на заплаха; това беше глас, който моли, от човек, който още пази представата за чест, но тя отдавна вече не го интересува:
— Искате да ме задържите тук, нали?
— Повече от всичко на света.
— Бихте могли да ме задържите.
— Знам.
Гласът му съдържаше същия звук като нейния. Той изчака, за да възвърне контрола над дишането си. Когато заговори отново, гласът му беше тих и ясен, с някакво подчертано чувство, което беше почти като усмивка с разбиране:
— Искам да приемете това място. Каква полза би имало физическото ви присъствие, лишено от значение? Това е тъкмо онази фалшива реалност, с която повечето хора се залъгват цял живот. Аз не мога да го правя. — Той се обърна и тръгна. — Нито пък вие. Лека нощ, госпожице Тагарт.