Проклятието над Прогонващия духове
- Автор: Дилейни Джозеф
- Серия: Хрониките Уордстоун #2
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: intense
- ISBN: 978-954-783-214-5
- Переводчик: Деница Райкова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Проклятието над Прогонващия духове». Краткое содержание книги:
Том Уорд се завръща в ново зловещо приключение, от което ще настръхнете... Сърцата дори на най-безстрашните читателеи ще заблъскат в гърдите. С удоволствие ще потънете в тази страховита история.
Прогонващия духове и неговият чирак, Томас Уорд, се борят с мрака. Избавят графството от вещици, призраци и богърти. Сега имат някои недовършени дела в Прийстаун. Дълбоко в катакомбите на катедралата дебне създание, което Прогонващия духове така и не е успял да победи; сила, толкова зла, че цялото графство е заплашено да бъде покварено от него. Изчадието!
Докато Томас и Прогонващия духове се готвят за битката на живота си, става ясно, че Изчадието не е единственият им враг. Инквизиторът е пристигнал, търсейки онези, които си имат работа с мрака, за да ги хвърли в тъмница - или по-лошо...
Може ли Томас да победи Изчадието сам? Виновна ли е приятелката му Алис в магьосничество? И ще успее ли Прогонващия духове да избяга от катакомбите на Инквизитора?
Бях уплашен и отново се опитах да се събудя. Но изведнъж думите се изляха като водопад от устата ми, сякаш бяха изречени от някой друг:
- Не вярвам, че не съществува нищо след смъртта - казах. - Имам душа и ако изживея живота си правилно, ще продължа да живея по някакъв начин. Ще има нещо. Не вярвам в небитието. Не вярвам в това!
- Не! Не! - изрева Изчадието. - Ти не знаеш каквото знам аз! Не можеш да видиш каквото виждам аз! Аз виждам отвъд смъртта. Виждам празнотата. Нищото. Аз знам! Виждам какво ужасно състояние е това - да бъдеш нищо. Няма нищо, нищичко! Нищичко!
Сърцето ми започна да забавя ритъма си и внезапно се почувствах много спокоен. Изчадието все още беше зад мен, но в криптата започваше да става по-топло. Сега разбрах. Узнах болката на Изчадието. Разбрах защо трябваше да се храни от хората, от кръвта им, от надеждите и мечтите им...
- Аз имам душа и ще продължа да живея - казах на Изчадието, запазвайки тона си съвсем спокоен. - И това е разликата. Аз имам душа, а ти - не! За теб няма нищо след смъртта! Абсолютно нищо!
Нещо блъсна силно главата ми в близката стена на криптата, а зад мен се разнесе гневно съскане. Съскане, което премина в яростен рев.
- Глупак! - изкрещя Изчадието; гласът му прогърмя, изпълни криптата и отекна отвъд нея надолу по дългите, тъмни тунели на катакомбите. То свирепо перна главата ми настрани, ожулвайки челото ми в твърдите, студени камъни. С крайчеца на лявото си око можах да видя размера на грамадната ръка, която беше сграбчила главата ми. Вместо с обикновени нокти, пръстите му завършваха с грамадни жълти хищни нокти.
- Ти имаше своя шанс, но сега той е изгубен завинаги! - изрева Изчадието. - Но има още някой, който може да ми помогне. Така че, щом не мога да имам теб, ще се задоволя с нея!
Бях блъснат надолу в купчината кости в ъгъла. Почувствах как падам през тях. Падах все по-надолу и по-надолу, дълбоко в бездънна яма, пълна с кости. Свещта беше угаснала, но костите сякаш сияеха в тъмнината: ухилени черепи, гръдни кошове, кости от крака и кости от ръце, парчета от китки, пръсти и палци, и през цялото време сухият прах на смъртта покриваше лицето ми, пълзеше нагоре по носа и влизаше в устата и гърлото ми, докато започнах да се задушавам и едва можех да дишам.
- Такъв е вкусът на смъртта! - изкрещя Изчадието. - И ето така изглежда смъртта!
Костите изчезнаха от погледа ми и не виждах нищо. Абсолютно нищо. Просто падах през чернотата. Падах в мрака. Бях ужасен, че Изчадието някак ме е убило в съня ми, но неспирно се борех да се събудя. По някакъв начин Изчадието ми беше говорило, докато спях, и знаех кого щеше да убеждава сега да направи онова, което аз бях отказал.
Алис!
Най-сетне успях да се разбудя, но твърде късно. Близо до мен гореше свещ, но беше само угарка. Бях спал с часове! Другата свещ беше изчезнала, а също и Алис!
Затърсих опипом в джобовете си, но само се уверих в онова, което вече бях предположил. Алис беше взела ключа за Сребърната порта...
Когато се изправих със залитане на крака, ми се виеше свят и ме болеше главата. Допрях опакото на дланта си до челото и когато я отдръпнах, по нея имаше кръв. По някакъв начин Изчадието ми беше причинило това насън. Освен това можеше да прониква в умовете. Как да победиш едно създание, когато то знае какво възнамеряваш, още преди да си успял да помръднеш или дори да проговориш? Прогонващия духове беше прав - това създание беше най-опасната твар, срещу която се бяхме изправяли някога.
Алис беше оставила капака в пода отворен и като улових здраво свещта, слязох по стъпалата в катакомбите, без да губя време. Няколко минути по-късно стигнах до реката, която ми се стори доста по-дълбока от преди. Водата, образуваща водовъртеж надолу по течението, почти покриваше три от деветте камъка на брода, онези точно в средата, и почувствах как течението дърпа ботушите ми.
Пресякох бързо, надявайки се, че по някакво чудо няма да съм твърде закъснял. Но когато свърнах зад ъгъла, видях Алис да седи, опряла гръб в стената. Лявата й ръка беше отпусната на калдъръма, пръстите й -покрити с кръв.
А Сребърната порта беше широко отворена!
Глава 13
Изгарянето