Проклятието над Прогонващия духове
- Автор: Дилейни Джозеф
- Серия: Хрониките Уордстоун #2
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: intense
- ISBN: 978-954-783-214-5
- Переводчик: Деница Райкова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Проклятието над Прогонващия духове». Краткое содержание книги:
Том Уорд се завръща в ново зловещо приключение, от което ще настръхнете... Сърцата дори на най-безстрашните читателеи ще заблъскат в гърдите. С удоволствие ще потънете в тази страховита история.
Прогонващия духове и неговият чирак, Томас Уорд, се борят с мрака. Избавят графството от вещици, призраци и богърти. Сега имат някои недовършени дела в Прийстаун. Дълбоко в катакомбите на катедралата дебне създание, което Прогонващия духове така и не е успял да победи; сила, толкова зла, че цялото графство е заплашено да бъде покварено от него. Изчадието!
Докато Томас и Прогонващия духове се готвят за битката на живота си, става ясно, че Изчадието не е единственият им враг. Инквизиторът е пристигнал, търсейки онези, които си имат работа с мрака, за да ги хвърли в тъмница - или по-лошо...
Може ли Томас да победи Изчадието сам? Виновна ли е приятелката му Алис в магьосничество? И ще успее ли Прогонващия духове да избяга от катакомбите на Инквизитора?
Нещо проговори от тъмнината зад мен. Нещо, което стоеше близо до гърба ми и между мен и вратата. Гласът беше груб и плътен и не беше нужно да питам кой говори. Макар да не бях с лице към него, можех да помириша вонящия му дъх.
- Обуздан съм - изрече Изчадието. - Окован съм. Това е всичко, с което разполагам.
Не казах нищо и се възцари дълго мълчание. Това беше кошмар и аз се опитах да се събудя. Полагах огромни усилия, но безполезно.
- Приятна е тази стая - продължи Изчадието. - Едно от любимите ми места. Пълна със стари кости. Но това, което искам, е прясна кръв, а кръвта на младите е най-хубава. Но ако не мога да получа кръв, тогава ще трябва да се задоволя с кости. Новите кости са най-добри. Давайте ми нови кости всеки път, пресни и сладки, и пълни с костен мозък. Ето това ми харесва. Обичам да разцепвам млади кости и да изсмуквам мозъка. Но старите кости са по-добри от нищо. Стари кости като тези. По-добри са от глада, който гложди вътрешностите ми. Такъв болезнен глад.
В старите кости няма мозък. Но пък старите кости все още имат спомени, виждаш ли. Милвам старите кости, наистина, галя ги, бавно, така че да издадат всичките си тайни. Виждам плътта, покривала ги някога, надеждите и амбициите, завършили в тази суха, мъртва чупливост. И това ме засища. Това облекчава глада.
Изчадието беше много близо до лявото ми ухо: сега гласът му бе съвсем малко по-висок от шепот. Внезапно изпитах порив да се обърна и да го погледна, но то трябва да бе прочело мислите ми.
- Не се обръщай, момче - предупреди то. - Или това, което ще видиш, няма да ти хареса. Само ми отговори на този въпрос...
Настъпи дълга пауза и можех да чуя как сърцето ми блъска като чук в гърдите. Най-после Изчадието зададе въпроса си:
- Какво се случва след смъртта?
Не знаех отговора. Прогонващия духове никога не говореше за такива неща. Всичко, което знаех, беше, че има призраци, които все още мислят и говорят. И отломки, наречени привидения, изоставени, когато душата бе продължила нататък. Но продължила към какво? Не знаех. Само Бог знае. Ако има Бог.
Поклатих глава. Не говорех и бях твърде уплашен, за да се обърна. Усещах зад гърба си нещо огромно и ужасяващо.
- След смъртта няма нищо! Нищо! Нищичко! - изрева Изчадието близо до ухото ми. - Има само черна тъмнина и празнота. Няма мислене. Няма чувства. Само забвение. Това е всичко, което те чака от другата страна на смъртта. Но стори каквото ти нареждам, момче, и мога да ти даря дълъг, дълъг живот! Седемдесет години са най-доброто, на което повечето слаби човешки създания могат да се надяват. Но аз бих могъл да ти подаря десет или двайсет пъти по толкова! И всичко, което трябва да направиш, е да отвориш портата и да ме пуснеш на свобода! Само отвори портата, а аз ще свърша останалото. Господарят ти също може да излезе на свобода. Знам, че тъкмо това искаш. Можеш да се върнеш към живота, който някога си имал.
Част от мен копнееше да каже „да“. Заплашваше ме вероятността Прогонващия духове да бъде изгорен и да тръгна на самотно пътуване на север към Кастър, без да съм сигурен, че ще мога да продължа чиракуването си. Само да можеха нещата да станат пак същите като преди! Но макар че се изкушавах да кажа „да“, знаех, че просто не беше възможно. Дори ако Изчадието удържеше на думата си, не можех да го оставя да броди на свобода из Графството, способно да върши колкото си иска зли-ни. Знаех, че Прогонващия духове по-скоро би умрял, отколкото да допусне това да се случи.
Отворих уста да кажа „не“, но още преди да успея да изрека думата, Изчадието проговори отново:
- Момичето щеше да е лесно! - рече то. - Всичко, което иска, е топъл огън. Дом, в който да живее. Чисти дрехи. Но помисли си какво ти предлагам! А искам единствено кръвта ти. Не много, нали разбираш. И няма да боли толкова много. Просто достатъчно, ето колко искам. А после ще сключим договор помежду си. Само ми дай да посмуча от кръвта ти, за да си върна силата. Само ме пусни да мина през портата и ми дай свободата. Три пъти след това ще изпълня волята ти и ще живееш дълъг, дълъг живот. Кръвта на момичето е по-добра от нищо, но ти си това, от което имам нужда наистина. Седем пъти по седем, това си ти. Само веднъж преди съм опитвал сладка кръв като твоята. И още я помня добре, о, да. Сладката кръв на някой, който е седем пъти по седем. Колко силен би ме направила тя! Колко голяма ще е наградата ти! Това не е ли по-добре от небитието на смъртта?
Ах, смъртта ще дойде за теб някой ден. Със сигурност ще дойде, независимо от всичко, което правя, ще пропълзи към теб като мъглата по речен бряг в студена влажна нощ. Но аз мога да отложа този миг. Да го забавя с безброй години. Ще мине дълго време, преди да си принуден да се срещнеш с онази тъмнина. Онази чернота. Онова небитие! Така че какво ще кажеш, момче? Аз съм опитомен. Окован съм. Но ти можеш да помогнеш!