Проклятието над Прогонващия духове
- Автор: Дилейни Джозеф
- Серия: Хрониките Уордстоун #2
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: intense
- ISBN: 978-954-783-214-5
- Переводчик: Деница Райкова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Проклятието над Прогонващия духове». Краткое содержание книги:
Том Уорд се завръща в ново зловещо приключение, от което ще настръхнете... Сърцата дори на най-безстрашните читателеи ще заблъскат в гърдите. С удоволствие ще потънете в тази страховита история.
Прогонващия духове и неговият чирак, Томас Уорд, се борят с мрака. Избавят графството от вещици, призраци и богърти. Сега имат някои недовършени дела в Прийстаун. Дълбоко в катакомбите на катедралата дебне създание, което Прогонващия духове така и не е успял да победи; сила, толкова зла, че цялото графство е заплашено да бъде покварено от него. Изчадието!
Докато Томас и Прогонващия духове се готвят за битката на живота си, става ясно, че Изчадието не е единственият им враг. Инквизиторът е пристигнал, търсейки онези, които си имат работа с мрака, за да ги хвърли в тъмница - или по-лошо...
Може ли Томас да победи Изчадието сам? Виновна ли е приятелката му Алис в магьосничество? И ще успее ли Прогонващия духове да избяга от катакомбите на Инквизитора?
В гърлото ми заседна буца. Къщата на Прогонващия духове се беше превърнала в моя нов дом и си спомнях уроците, разговорите с него и дори плашещите моменти, когато трябваше да се справяме с нечестивото. Всичко това щеше да ми липсва, а мисълта, че господарят ми ще бъде изгорен жив, извика парещи сълзи в очите ми.
Мама се беше оказала права. Отначало имах колебания относно това да бъда чирак на Прогонващия духове. Страхувах се от самотата. Но тя ми беше казала, че ще мога да си говоря с Прогонващия духове; че макар да беше мой учител, в крайна сметка той ще ми стане приятел. Е, не знаех дали това вече се бе случило, защото той все още често беше строг и гневен, но безспорно щеше да ми липсва.
Когато стражите го повлякоха към вратата, кимнах на Алис и като държах главата си наведена и не поглеждах никого в очите, тръгнах начело покрай балкона и надолу по стъпалата. Навън забелязах, че небето започва да просветлява. Скоро нямаше да разполагаме с прикритието на тъмнината и някой можеше да разпознае един от нас. Улиците вече бяха по-оживени, а тълпата отвън пред залата се беше увеличила повече от два пъти, откакто влязохме вътре. Проврях се през множеството, за да мога да погледна надолу над стената на балкона, към вратата, през която бяха извели затворниците.
Един поглед ми подсказа, че положението е безнадеждно. Не можех да видя никакви затворници, но това не беше изненадващо, защото близо до входа сигурно имаше поне двайсет пазачи. Какъв шанс имахме срещу толкова много? Със сърце, слязло в петите, се обърнах към Алис.
- Да се връщаме - казах. - Тук нищо не може да се направи.
Бях нетърпелив да стигна на сигурно място в избата, затова тръгнахме бързо. Алис ме последва, без да каже и дума.
Глава 12
Сребърната порта
Щом се върнахме в избата, Алис се обърна към мен с пламтящи от гняв очи.
- Не е честно, Том! Бедната Маги. Тя не заслужава да изгори. Никой от тях не заслужава. Нещо трябва да се направи.
Свих рамене и просто се втренчих в пространството, с вцепенен ум. След малко Алис се отпусна назад и заспа. Опитах се да направя същото, но започнах отново да мисля за Прогонващия духове. Макар да изглеждаше безнадеждно, не беше ли редно все пак да отида на изгарянето и да видя дали не мога да направя нещо, за да помогна? След като преобръщах този вариант в ума си известно време, най-сетне реших, че, щом падне нощта, ще напусна Прийстаун и ще си отида у дома да говоря с мама.
Тя щеше да знае какво е най-добре да направя. Тук не бях в свои води и се нуждаех от помощ. Щях да вървя цяла нощ и после нямаше да спя, така че беше най-добре да си открадна колкото мога сега. Отне ми известно време да се унеса, но когато успях, почти веднага започнах да сънувам, и следващото нещо, което осъзнах, беше, че съм обратно в ка-такомбите.
В повечето сънища не знаеш, че сънуваш. Но когато знаеш, обикновено се случва едното от две неща. Или се събуждаш веднага, или оставаш в съня и правиш каквото искаш. Във всеки случай, така е било с мен винаги.
Но този сън беше различен. Сякаш нещо контролираше движенията ми. Вървях надолу по тесния тунел с угарка от свещ в лявата си ръка и наближавах тъмния вход към една от криптите, където се съхраняваха костите на Малките хора. Не исках дори да се приближавам до нея, но краката ми просто продължаваха да вървят.
Спрях при отворената врата, потрепващата светлина на свещта освети костите. Повечето бяха върху лавици в задната част на криптата, но няколко счупени бяха разпръснати по калдъръмения под и лежаха на купчина в ъгъла. Не исках да влизам там, наистина не исках, но изглежда, че нямах избор. Пристъпих в криптата, чувайки как парченца кости хрущят под краката ми, когато изведнъж почувствах силен студ.
Една зима, когато бях малък, брат ми Джеймс ме подгони и ми напълни ушите със сняг. Опитах се да му се противя, но той беше само с една година по-малък от най-големия ми брат Джак и точно толкова едър и силен, дотолкова, че татко накрая го даде да чиракува при един ковач. Освен това той имаше същото чувство за хумор като Джак. Снегът в ушите беше глупавата представа за шега на Джеймс, но наистина ме беше заболяло и цялото ми лице се беше вкочанило и ме боля в продължение на почти час след това. В съня беше точно така. Изключително студено. Това означаваше, че се приближава някакво създание от мрака. Студът започна в главата ми, докато взех да я усещам замръзнала и вкочанена, сякаш вече не беше моя.