Капан за мишки
- Автор: Маринина Александра Борисовна
- Серия: Дорошин #3
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Год: Хермес
- ISBN: 978-954-26-0576-8
- Переводчик: Здравка Петрова
- Жанр: Полицейские детективы
Электронная книга - «Капан за мишки». Краткое содержание книги:
Според капитана от милицията Игор Дорошин, за извършените престъпления има възмездие. За да помогне на приятеля си, чиито баща на времето е бил затворен в психиатрия за убийствата на шест деца, Игор се захваща с разследване на делото. Въпреки изтеклите години, той успява крачка по крачка да докаже, че е бил несправедливо обвинен. И започват нови убийства, изнудвания, измами… Участниците в извършените някога престъпления все още са живи — и бизнесменът Аргунов, и висшият чиновник Ситников, и бившият милиционер Забелин, и писателката Истомина… Пружината на капана, наречен живот се навива, за да се разпусне неумолимо и раздаде всекиму справедливост…
— Но вие казахте, че сте намерили свидетелката… Тази…
— Елена Василевна Шляхтина — подсказа Пинчук. — Да, намерих я. Но добавих една малка думичка: почти.
— И какво означава това?
— За съжаление Елена Василевна Шляхтина е починала.
— Кога?! — отчаяно възкликна Андрей.
— Отдавна, Андрей Константинович, много отдавна. През седемдесет и шеста година. В края на седемдесет и пета е дала показания, изобличаващи гражданина Личко в извършването на убийства, а в средата на седемдесет и шеста се е самоубила.
— Виж ти! — проточи Мусатов. — Угризения на съвестта?
— Не знам, не знам. — Адвокатът поклати кълбовидната си глава. — Това трябва да се проучи. Но всичко, което успях да науча за нея, е в тази папка и вие имате възможност да се запознаете с него. Във всеки случай, сега не можете да отидете при нея и да я попитате защо е дала лъжливи показания и кой я е накарал да го направи. Там, в папчицата, има списък на хората, които са познавали Елена Василевна и могат да си спомнят едно друго за нея. Защото е минало мнооого време! Почти трийсет години. С някои от тези хора аз успях да се срещна и да разговарям, резултатите от тези разговори са също там, в папката. Да ви разкажа ли, или сам ще ги прочетете?
— Ако не ви затруднява, разкажете ми.
Елена Шляхтина била родена през хиляда деветстотин петдесет и първа година в Московска област, в малко село на самата граница със Смоленска област. През шейсет и осма година завършила средното си образование и дошла в Москва, започнала работа във фабрика „Червеният октомври“, получила място в общежитие. През седемдесет и пета година, когато протичали разпитите й по наказателното дело в качеството на свидетел, тя работела там и живеела в същото общежитие. Адресът на общежитието фигурирал в наказателното дело, но това не било от голяма полза, защото в наши дни не само общежитието, но и самото здание вече не съществувало. С невероятни усилия Пинчук успял да намери двайсетина жени, работили преди трийсет години във фабриката и живели в общежитието. От тези двайсетина само една си спомнила за Лена Шляхтина, но за сметка на това тя помнела и имената на момичетата, които обитавали една стая с нея. Виктор Албертович издирил и тези три работнички — за щастие всички те живеели в Москва или в близкото Подмосковие. Разбира се, те си спомняли за Лена, тоест спомняли си, че тя била в същата стая, спяла на съседното легло, но през тези трийсет години спомените им за нея претърпели какви ли не метаморфози, изтрили се, изопачили се и се допълнили с въображаеми събития. Още повече че нямало нещо особено за припомняне.
Лена Шляхтина била затворено, високомерно момиче, не се сближавала със съседките си по стая, така че те много-много не я обичали. Била много красива, за това и трите бивши работнички в „Червеният октомври“ били единодушни, но дали е имала приятел или годеник — това не знаели. Лена не ги посвещавала в личния си живот, нищо не им разказвала, а в общежитието никой не я посещавал — определено. И те никога не били чували името Олег Личко.
Припомнили си също, че Лена имала крехко здраве, често вземала болнични, но не се лекувала в общежитието. Имала някаква приятелка, която се грижела за нея, когато се разболявала. На въпроса от какво е боледувала Шляхтина съседките по стая само свивали рамене: нещо с главата, но не в смисъл на психично заболяване, а някакви мигрени, световъртежи, изобщо нещо такова. Самата Лена казвала, че в десети клас получила мозъчно сътресение, а наближавали матурите и тя не се излекувала както трябва, криела симптомите от лекарите, за да я изпишат по-бързо от болницата. Не искала да пропусне изпитите, защото щяла да кандидатства. Можели да й дадат документ, че е освободена от матура по болест, но Лена се страхувала, че това може да навреди на кандидатстването й. Все пак не е счупен крак, а нещо с главата — знае ли човек как ще погледнат на това. В кой институт щяла да кандидатства? Не, тя май не им била казвала това. Но щом същата година започнала работа във фабриката, значи е била скъсана на приемните изпити. А може и изобщо да не се е явявала. С една дума, след онази недоизлекувана черепна травма тя често излизала в болнични.
За най-голямо свое постижение Виктор Албертович Пинчук смятал това, че успял да научи името на приятелката, която се грижела за Шляхтина, когато тя боледувала. Тази жена изглеждала на адвоката най-перспективната фигура — нали Елена определено е била свързана с нея по различен начин, не като със съседките по стая в общежитието, с които тя почти не разговаряла.