Капан за мишки

— Но вие казахте, че сте намерили свидетелката… Тази…

— Елена Василевна Шляхтина — подсказа Пинчук. — Да, намерих я. Но добавих една малка думичка: почти.

— И какво означава това?

— За съжаление Елена Василевна Шляхтина е починала.

— Кога?! — отчаяно възкликна Андрей.

— Отдавна, Андрей Константинович, много отдавна. През седемдесет и шеста година. В края на седемдесет и пета е дала показания, изобличаващи гражданина Личко в извършването на убийства, а в средата на седемдесет и шеста се е самоубила.

— Виж ти! — проточи Мусатов. — Угризения на съвестта?

— Не знам, не знам. — Адвокатът поклати кълбовидната си глава. — Това трябва да се проучи. Но всичко, което успях да науча за нея, е в тази папка и вие имате възможност да се запознаете с него. Във всеки случай, сега не можете да отидете при нея и да я попитате защо е дала лъжливи показания и кой я е накарал да го направи. Там, в папчицата, има списък на хората, които са познавали Елена Василевна и могат да си спомнят едно друго за нея. Защото е минало мнооого време! Почти трийсет години. С някои от тези хора аз успях да се срещна и да разговарям, резултатите от тези разговори са също там, в папката. Да ви разкажа ли, или сам ще ги прочетете?

— Ако не ви затруднява, разкажете ми.

Елена Шляхтина била родена през хиляда деветстотин петдесет и първа година в Московска област, в малко село на самата граница със Смоленска област. През шейсет и осма година завършила средното си образование и дошла в Москва, започнала работа във фабрика „Червеният октомври“, получила място в общежитие. През седемдесет и пета година, когато протичали разпитите й по наказателното дело в качеството на свидетел, тя работела там и живеела в същото общежитие. Адресът на общежитието фигурирал в наказателното дело, но това не било от голяма полза, защото в наши дни не само общежитието, но и самото здание вече не съществувало. С невероятни усилия Пинчук успял да намери двайсетина жени, работили преди трийсет години във фабриката и живели в общежитието. От тези двайсетина само една си спомнила за Лена Шляхтина, но за сметка на това тя помнела и имената на момичетата, които обитавали една стая с нея. Виктор Албертович издирил и тези три работнички — за щастие всички те живеели в Москва или в близкото Подмосковие. Разбира се, те си спомняли за Лена, тоест спомняли си, че тя била в същата стая, спяла на съседното легло, но през тези трийсет години спомените им за нея претърпели какви ли не метаморфози, изтрили се, изопачили се и се допълнили с въображаеми събития. Още повече че нямало нещо особено за припомняне.