Капан за мишки
- Автор: Маринина Александра Борисовна
- Серия: Дорошин #3
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Год: Хермес
- ISBN: 978-954-26-0576-8
- Переводчик: Здравка Петрова
- Жанр: Полицейские детективы
Электронная книга - «Капан за мишки». Краткое содержание книги:
Според капитана от милицията Игор Дорошин, за извършените престъпления има възмездие. За да помогне на приятеля си, чиито баща на времето е бил затворен в психиатрия за убийствата на шест деца, Игор се захваща с разследване на делото. Въпреки изтеклите години, той успява крачка по крачка да докаже, че е бил несправедливо обвинен. И започват нови убийства, изнудвания, измами… Участниците в извършените някога престъпления все още са живи — и бизнесменът Аргунов, и висшият чиновник Ситников, и бившият милиционер Забелин, и писателката Истомина… Пружината на капана, наречен живот се навива, за да се разпусне неумолимо и раздаде всекиму справедливост…
В САЩ по това време беше ранна сутрин, главата му още не беше в ред, така че Андрей помоли за силно кафе. Момичето кимна и тръгна обратно, без да влезе в стаята, на чийто праг бе застанал Мусатов.
Бившият адвокат Пинчук наистина представляваше най-малкото смешна гледка. Три дебели вълнени шала — около врата, на гърдите и на кръста — правеха неговата и бездруго не твърде стройна фигура абсолютно кълбовидна. Над голямата топка — туловището — се извисяваше по-малка, с подпухнал зачервен нос и сълзящи очи. Това същество, съставено от две топки, бе настанено на кожен кабинетен диван, обградено с възглавници, и излъчваше миризма на камфор, спирт и някакви лекарства.
— Извинете, че не ставам. — Пинчук подаде ръка на Андрей и подсмръкна. — Но освен бронхита и ринита, ме тормози и кръстът. Едва успях да намеря поза, в която не ме боли много, и гледам да не я променям. Сядайте, Андрей Константинович. — Той посочи голям фотьойл с висока облегалка. — Разбирате ли, имам алергия практически към всички лекарства, с които се лекува простуда — продължи да хрипти Пинчук, — така че моите дами ме лекуват с народни средства и на първо място — с компреси. Така че моля да ме извините и за вида, и за миризмата.
— Сигурно не биваше да идвам — поклати глава Андрей. — Толкова сте болен, че ви е трудно дори да говорите…
— А, не, не. — Виктор Албертович оглушително кихна и се закашля. — Радвам се, че дойдохте. Имам какво да ви разкажа. И после, ще ви разкрия една малка тайна: жена ми днес има рожден ден. Заради моята болест не поканихме гости, но все пак е добре да има някаква тържественост, нали така? Вие ще останете за обяд и ще се получи малък празник. Гостенин вкъщи винаги е хубаво нещо, ако човек се отнесе към това правилно. Съгласен ли сте?
Андрей кимна, макар че не беше съгласен. И не защото имаше принципни възражения, а защото просто не бе се замислял за това. Той беше от поколението, което няма навик да ходи на гости и да посреща гости. Ако трябва да се отпразнува нещо, хората отиват в сладкарница или ресторант, излизат на пикник извън града, събират се в клубове. В неговото обкръжение някак не беше прието да си ходят на гости просто за да се съберат. Вкъщи се водят момичета — и толкоз.
— Но аз нямам подарък — каза той неуверено. — Не съм купил дори цветя.
— Не е проблем — безгрижно махна с ръка Виктор Албертович. — Подаръкът изобщо не е задължителен, нали не се познавате със съпругата ми. А ако непременно искате да поднесете цветя, ще пратя Юля да купи.
— Моля ви се, неудобно е — запротестира Мусатов, като машинално си отбеляза, че симпатичното момиче се казва Юля.
— Удобно е, дори много удобно. Цветарският магазин е точно до нашия вход. Забелязахте ли го?
— Не.
— Колко сте разсеян. — Пинчук отново се закашля, при което нещо в гърдите му бълбукаше и клокочеше. — Извинете.
Юля донесе в стаята, която очевидно изпълняваше функциите на кабинет на Виктор Албертович, поднос с малка чашка кафе и голяма порцеланова, от която се разнасяше аромат на билки.
— Татко, твоята отвара — строго каза тя. — Андрей Константинович, наблюдавайте татко да изпие всичко, преди да е изстинало. Тази отвара се пие задължително гореща, иначе няма полза от нея.
— Добре, ще наблюдавам — усмихна се Андрей, който изведнъж се почувства учудващо спокоен, обграден от този уют.
— Юля, направи услуга на нашия гостенин, купи букет за майка си. Андрей Константинович ще се присъедини към нашата трапеза.
— Така ли? — зарадва се Юля. — Наистина ли ще останете?
— Виктор Албертович ме покани.
— Ах, колко хубаво! Тогава аз ще се преоблека за обяда. Какви цветя да купя?
Андрей извади пари от портфейла си.
— Най-красивите.
Замисли се за секунда, после извади още две банкноти.
— Юля, ако не ви затруднява, купете, моля, два букета.
— Защо? — учуди се тя.
— Единият ще е за майка ви, другият — за вас. Разбирам, че това изглежда съвсем идиотски…
— Не, не, всичко е наред — припряно го прекъсна момичето. — Аз ще донеса цветята, а вие ще ни ги подарите. Така дори е по-добре.
— Защо? — не разбра смутеният Мусатов.